Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Сумире предложи да отидем да вечеряме, но до края на деня трябваше да върна в Хино микробуса, който бях наел. Повече от всичко обаче исках да остана сам с властния си нагон и повече да не въвличам Сумире във фантазиите си. Не знаех докога ще мога да се контролирам, ако тя е до мен. Преминех ли критичната точка, не бе изключено да си загубя разсъдъка.

— Скоро ще те поканя на прилична вечеря. Чисти покривки, вино. Може би следващата седмица — обеща ми Сумире на сбогуване. — Тъй че ме включи в програмата си за следващата седмица.

— Така и ще направя — казах аз.

Когато минавах покрай огледалото, неволно погледнах в него и видях лицето си. Стори ми се странно. Бе моето лице, но откъде се беше взел този поглед? Нямах желание обаче да се върна и да се опитам да разбера каква е тая работа.

Сумире се спря на прага на новото си жилище да ме изпрати. Махна ми за довиждане — нещо, което рядко правеше.

Подобно на толкова други красиви обещания в живота ни, и въпросната вечеря така и не се състоя. В началото на август получих дълго писмо от нея.

На плика имаше голяма, цветна италианска марка. От клеймото разбрах, че писмото е от Рим, но датата на изпращане не личеше.

В деня, когато то пристигна, отидох до Шинджуку, отдавна не бях ходил там, купих си две-три новоизлезли книги от книжарница „Кинокуния“ и гледах филм на Люк Бесон. После се отбих в едно бирхале, ядох пица с аншоа и изпих халба тъмно пиво. Само за да избегна часа пик, се качих на влак по линията Чуо и докато стигна до своята спирка Кунитачи, прочетох една от току-що закупените книги. Канех се да вечерям леко и да изгледам футболен мач по телевизията. Идеалният начин за прекарване на почивката през лятото. Жега, самота, свобода. На никого не досаждаш и никой не ти досажда.

Когато се прибрах, видях, че в пощенската ми кутия има писмо. Името на подателя не беше обозначено на плика, но бегъл поглед бе достатъчен да разбера по почерка, че е от Сумире. Сбити йероглифи, написани с твърда, безкомпромисна ръка. Приличаха на древните бръмбарчета, открити в египетските пирамиди. Сякаш за миг бяха изпълзели на светло и гледаха пак да се скрият в мрака на историята.

Рим?

Оставих в хладилника продуктите, които бях купил пътем от супермаркета, и си налях голяма чаша чай с лед. Седнах на един стол в кухнята, отворих плика с нож за плодове, който ми беше под ръка, и зачетох писмото. Пет страници на хартия за писма с щемпела на хотел „Екселсиор“ в Рим, ситно изписани със синьо мастило. Колко ли време й бе отнело да напише всичко това? В единия ъгъл на последната страница имаше петънце — може би от кафе.

„Здравей!

Представям си колко си се изненадал, че съвсем неочаквано получаваш писмо от мен от Рим. Всъщност ти си толкова невъзмутим, че това вероятно няма да те впечатли особено. Не е голямо чудо да посетиш Рим, малко ли туристи ходят там. Виж, ако бях ти писала от Гренландия, Тимбукту или Магелановия пролив, щеше да е друга работа, нали? Все пак мога да те уверя, че на мен самата още ми е трудно да повярвам, че съм тук, в Рим.

Както и да е, съжалявам, че не успях да те поканя на вечеря, както се бяхме уговорили. Пътуването до Европа изникна най-неочаквано, веднага след като се преместих в новата квартира. Няколко дни не бях на себе си — тичах да подам молба за паспорт, купувах куфари, довършвах започната работа. Сам знаеш, че нямам добра памет, но винаги се старая, доколкото мога, да изпълня обещанията си. Онези, които съм запомнила, разбира се. Затова искам да ти се извиня за несъстоялата се вечеря.

Много харесвам новото си жилище. Местенето е неприятно нещо (макар че ти свърши повечето работа, за което съм ти безкрайно благодарна, все пак си е мъка). Но след като веднъж си се нанесъл, разбираш, че е наистина хубаво. Наблизо няма кукуригащи петли, както в Кичиджоджи, но вместо тях е пълно с кресливи врани, които напомнят на ридаещи старици. Призори се събират на големи ята в парка Иойоги и започват така силно да грачат, че сякаш настъпва краят на света. Няма нужда от будилник. Може ли да се спи при такава гюрултия? Благодарение на враните сега и аз като теб живея живот на фермер — лягам си рано, ставам рано. Започвам да разбирам какво е някой да ти се обади в три и половина през нощта. Започвам да разбирам, обърни внимание.

Пиша това писмо в едно кафене на открито, на някаква забутана улица в Рим. Пия на малки глътки еспресо, гъсто като дяволска пот, и не ме напуска странното чувство, че вече не съм аз. Трудно е да се обясни с думи, но сякаш, докато съм спала дълбоко, някой е дошъл, разглобил ме е на части и пак ме е сглобил набързо. Такова е усещането. Схващаш ли какво ми е на ума?