Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Не криех от Сумире отношенията си с другите жени. Тя не знаеше всички подробности, тъй като се задоволявах само с общи описания. Историите ми явно не я интересуваха особено. Ако в тях имаше нещо обезпокоително, това бе обстоятелството, че като правило жените бяха по-възрастни от мен и бяха или омъжени, или имаха постоянни приятели. Най-последният ми любовен роман бе с майката на един от учениците ми. Срещах се с нея два пъти месечно.

— Ще се погубиш така — предупреди ме веднъж Сумире. Съгласих се с нея, но нищо не можех да направя.

Една съботна сутрин в началото на юли аз и моят клас от трийсет и пет ученици отидохме на планински поход в Окутама. Денят започна с весела суматоха и свърши с пълен хаос. Когато стигнахме билото, две деца откриха, че са забравили да сложат в раниците си своя обяд. Наблизо нямаше магазини и се наложи да разделя на две собствения си обяд — порция норимаки 12 12 Руло от сушени водорасли с пълнеж от варен ориз и риба. — Б.пр. , осигурен от училището. Така не ми остана нищо. Някой ми даде парче шоколад и това ми беше яденето този ден. После едно момиче каза, че се е уморило и не може повече да върви. Трябваше да я нося на гръб по целия път до подножието на планината. Две момчета взеха да се боричкат, уж на шега, и едното падна и си удари главата на камък. Получи леко мозъчно сътресение и силно кръвотечение от носа. Нищо опасно, но ризата му беше цялата в кръв, сякаш бе оцелял след клане. Наистина пълен хаос.

Върнах се вкъщи изтощен като бездомник, нощуващ по гарите. Взех душ, изпих едно студено питие, легнах си, без каквато и да било мисъл в главата, изключих осветлението и потънах в спокоен сън. Не след дълго телефонът иззвъня — Сумире. Погледнах часовника върху нощното си шкафче. Бях спал само около час. Но не започнах да мърморя — просто не можех, от умора. Има и такива дни.

— Може ли да се видим утре следобед? — попита тя.

В шест часа̀ вкъщи щеше да дойде една жена. Щеше да паркира червената си „Тойота Челика“ малко по-надолу на улицата и да позвъни на вратата ми.

— Свободен съм до четири — отвърнах.

Сумире беше с бяла блуза без ръкави, тъмносин минижуп и малки слънчеви очила. Единственото й украшение бе дребна пластмасова шнола. Съвсем обикновена премяна, почти никакъв грим — изглеждаше така, както винаги, в обичайното си състояние. Отначало обаче, не знам защо, не можах да я позная. Бяха минали само три седмици от последната ни среща, но момичето, което седеше срещу мен на масата, принадлежеше на съвършено друг свят. Казано направо, тя много се бе разхубавила. Сякаш бе разцъфтяла.

Поръчах си малка чаша наливна бира, Сумире поиска гроздов сок.

— Не мога да те позная в последно време — рекох.

— Такъв е периодът — отвърна вяло тя и отпи със сламка от питието си.

— Какъв период? — попитах.

— Нещо като закъсняло съзряване, струва ми се. Когато стана сутрин и се погледна в огледалото, виждам един напълно непознат човек. Изостанала съм от себе си, сякаш истинското ми „аз“ е влак, който не мога да догоня.

— В такъв случай няма ли да е по-добре просто да го оставиш да си върви в каквато си иска посока?

— Но ако изгубя себе си, къде бих могла да отида?

— Ако е въпрос за няколко дни, можеш да поживееш при мен. Винаги си добре дошла — ти, която може да се изгубиш.

Сумире се засмя.

— Шегата настрана. Интересно накъде ли все пак съм се запътила в този свят?

— Не знам. Но погледни нещата откъм светлата им страна — отказала си цигарите, носиш хубави, чисти дрехи, дори чорапите на краката ти са еднакви, говориш италиански. Знаеш как да подбираш вината по качество, разбираш от компютри и поне засега водиш редовен живот — вечер си лягаш, сутрин ставаш от сън. Все нанякъде трябва да си се устремила.

— Но все още не мога да напиша нито ред.

— Всяко нещо си има периоди на подем и на спад.

Сумире изкриви устни.

— Не мислиш ли, че това, което преживявам, може да се нарече отстъпничество?

— Отстъпничество ли? — Не можах веднага да разбера какво има предвид.

— Отстъпничество. Да измениш на възгледите и убежденията си.

— Наричаш отстъпничество това, че получи работа, обличаш се с хубави дрехи и вече не пишеш романи?

— Именно.

Поклатих глава.

— Преди пишеше, защото искаше да пишеш. Ако повече не искаш, защо да го правиш, нима си длъжна? Да не би да мислиш, че ако не пишеш, някое селце може да изгори напълно? Или някой кораб да потъне? Да се обърка редуването на приливите и отливите? Или пък избухването на революцията да се забави с пет години? Едва ли. Не смятам, че някой би нарекъл сегашния ти живот „отстъпничество“.