Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се иска да отложа разглеждането на темата за самия мен. Много повече ме интересува онова, което е извън мен, обективната действителност. Опитвам се да разбера колко са важни за мен външният свят, определени обстоятелства, хора, а също и да постигна равновесие между тях и мен, да ги побера в себе си, така да се каже. Струва ми се, че така успявам да получа по-ясна, по-обективна представа за това, кой съм аз.

Такива мисли ми се въртяха из главата, когато бях юноша. Както майсторът-зидар опъва канапа и реди по него тухла след тухла, аз градях тази своя житейска философия. Размислите и логика ми помогнаха за формулирането й, но тя се основаваше най-вече на собствения ми опит. Оказа се обаче, че не е никак лесно да я обясниш на другите така, че да те разберат правилно — и това научих от опит.

Последицата бе, че в един момент от младостта си започнах да тегля невидима граница между себе си и околните. Който и да беше пред мен, винаги запазвах определена дистанция и следях внимателно отношението му към мен, за да не го допусна твърде близо до себе си. Не приемах за чиста монета ничии думи. Не хранех лоши чувства към света, но голямата ми страст бяха книгите и музиката. С други думи, бях саможивец.

Семейството ми е съвсем обикновено, толкова обикновено, че не знам с какво да започна. След като завършил факултета по природни науки на местен държавен университет, баща ми започнал работа в научноизследователската лаборатория на голямо предприятие за производство на хранителни продукти. Той обичаше голфа и всяка неделя беше на игрището. Майка ми бе много запалена по класическия поетичен стил танка — петстишия, и често посещаваше поетични рецитали. Винаги щом името й се появеше в раздела за поезия на вестника, тя дни наред беше щастлива като птичка. Майка ми обичаше да чисти, но не и да готви. Сестра ми, с пет години по-голяма от мен, ненавиждаше и чистенето, и готвенето и смяташе, че това е работа на други хора, само не и нейна. Затова твърде рано ми се наложи да си готвя сам. Купих си готварска книга и научих как се прави почти всичко, което обичам. Не познавах друго дете, което да живее така.

Роден съм в токийския квартал „Сугинами“, но докато бях още малък се преместихме в „Цуданума“, в префектура Чиба, и там израснах. В съседство живееха почти само чиновнически семейства, като нашето. Сестра ми бе винаги първа по успех в класа; не можеше да не бъде най-добрата, такъв й е характерът. Никога не вършеше нищо полезно, дори кучето не изведе нито веднъж на разходка. Тя завърши право в Токийския университет и на следващата година започна работа като адвокат. Съпругът й е енергичен консултант по въпросите на управлението. Купиха си луксозен четиристаен апартамент близо до парк Иойоги. Вътре обаче е истинска кочина.

За разлика от сестра си, аз не проявявах почти никакъв интерес към ученето и никак не се притеснявах какъв е успехът ми. Не исках родителите ми да ме тормозят, така че ходех на училище и гледах да си уча уроците и да си пиша домашните, без да си давам много зор. През останалото време играех футбол, а вкъщи се излежавах и поглъщах роман след роман. Никакви допълнителни уроци след часовете, никакви частни учители. При все това бележките ми не бяха никак лоши и си помислих, че мога да постъпя в някой приличен университет, без да се скапвам от зубрене за приемните изпити. Тъкмо така и стана.

Приеха ме в университета и заживях отделно от родителите си, в малка квартира. Впрочем дори когато живеехме в „Цуданума“, не помня да е имало някакви задушевни разговори в семейството ми. Бяхме под един покрив, но родителите и сестра ми бяха за мен като чужди хора и нямах представа какво искат от живота. Същото се отнасяше и за тях — и те не знаеха що за човек съм и към какво се стремя. Не че бях наясно какво искам да постигна в живота. Обичах да чета до самозабрава романи, но нямах перо на писател, за да пробвам да стана такъв; а да избера попрището на редактор или критик, също бе изключено, тъй като литературните ми пристрастия бяха твърде силни. „Романите би трябвало да носят само наслада“ — мислех си — „а не да са част от работата или следването ти.“ По тая причина записах не литература, а история. Не проявявах особен интерес към историята, но щом започнах да изучавам тази наука, я намерих за твърде увлекателна. Това откритие обаче не ме накара след университета да посветя живота си на историята, въпреки че научният ми ръководител ми направи такова предложение. Обичах да чета и да размишлявам, но нямах академична нагласа и от мен учен нямаше да излезе. Както казва Пушкин: