Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Прощавай. Позволих си твърде много — извинила се Сумире.

— Няма за какво. Просто ми е трудно да говоря за това.

Повече не се върнали на тази тема.

Миу не позволявала да се пуши в офиса й и не понасяла цигарения дим. Затова след като започна работа при нея, Сумире реши, че е получила прекрасна възможност да се откаже от цигарите. Но не й беше никак лесно, тъй като дотогава пушеше по две кутии „Марлборо“ дневно. След месец заприлича на зверче, на което са отрязали рунтавата опашка — напълно загуби душевното си равновесие, което и по-рано не беше особено стабилно. И, както може би сте се досетили, започна да ми се обажда по нощите.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за цигарите. Не мога да спя, а заспя ли, сънувам кошмари. Имам запек. Не мога да чета, не мога да напиша нито ред.

— Всички хора имат подобни проблеми, когато оставят цигарите. Поне в началото — рекох аз.

— Лесно се дават мнения за други хора! — каза рязко тя.

— И то човек, който не е изпушил нито една цигара през живота си.

— Ако не можеш да изказваш свободно мнението си за другите, значи светът се е превърнал в мрачно и опасно място, не мислиш ли? Спомни си само какви ги е вършил другарят Йосиф Сталин.

В другия край на линията Сумире дълго мълча. Тягостно мълчание, като на загиналите на Източния фронт.

— Ало! — извиках.

Накрая тя проговори:

— Не, честно казано, не мисля, че не мога да пиша само защото престанах да пуша. Това може би е една от причините, но има и други. Отказването от цигарите е просто едно оправдание: „Не мога да пиша, защото ми е забранено да пуша. Безсилна съм да сторя каквото и да било.“

— Затова си толкова напрегната?

— Предполагам — рече тя с по-мек тон. — Не че просто не мога да пиша. Онова, което наистина ме безпокои, е, че вече не съм сигурна в самото писане. Преди бях убедена, че призванието ми е да пиша. Вече не съм. Прочетох нещо, написано от мен неотдавна, и то ми се стори твърде отегчително. Не разбрах какво съм искала да кажа. То е като да забележиш отдалеч нечии мръсни чорапи, захвърлени небрежно на пода. Лошо ми става, като си помисля колко време и енергия съм прахосала.

— В такива моменти решаваш да звъннеш на някого в три часа̀ след полунощ и да го събудиш — символично , разбира се — от неговия спокоен знаков сън.

— Кажи ми — заговори Сумире, — някога съмнявал ли си се в онова, с което се занимаваш? Струвало ли ти се е, че си направил погрешен избор?

— Доста често имам такива притеснения — отвърнах.

— Сериозно?

— Да.

Сумире потрака с нокти по предните си зъби. Когато се замислеше, тя често правеше така.

— По-рано почти не са ме налягали подобни притеснения. Не че винаги съм сигурна в таланта си. Не съм чак толкова наивна. Добре знам, че съм себелюбива и своенравна, една ненапълно оформила се личност. Но никога не съм се съмнявала в призванието си. Може да съм допускала грешки, но винаги съм чувствала, че вървя по правилния път.

— Извадила си късмет — казах. — То е нещо като дълъг дъждовен период след засяване на ориза.

— Може би си прав.

— Но в последно време работата се закучи.

— Така е. Не върви и не върви. Понякога ме страх, че всичко, което съм правила досега, е било погрешно. Сякаш сънувам съвсем ясен сън, будя се посред нощ и известно време не мога да разбера кое е истина и кое не е… Такова невероятно усещане. Разбираш ли за какво говоря?

— Мисля, че да.

— Тия дни ме мъчи мисълта, че отпуснатото ми за романи време е изтекло и нищо няма да напиша. Светът гъмжи от глупави, наивни момичета и аз съм просто една от тях. Не виждам по-далеч от носа си и преследвам мечти, които никога няма са се сбъднат. Би трябвало да затворя капака на пианото и да сляза от сцената. Преди да е станало твърде късно.

— Да затвориш капака на пианото ли?

— В преносен смисъл.

Прехвърлих слушалката от лявата в дясната си ръка.

— Знаеш ли, в едно съм напълно сигурен. Може би ти не си, но аз съм. Ако се съди по написаното от теб досега, не може да има съмнение, че някога ще станеш забележителна писателка.

— Наистина ли мислиш така?

— Чувствам го с цялото си сърце — отвърнах. — Нима бих те излъгал за такова нещо? В текстовете ти има прекрасни, много изразителни места. Например описанието на морския бряг през май. Когато го чета, чувам шума на вятъра, долавям аромата на море, чувствам как слънцето топли нежно ръцете ми. А когато пишеш за малка, пълна с цигарен дим стая, започвам да се задъхвам, сякаш не ми достига кислород. И на очите ми залютява. Много писатели биха ти завидели, не на всеки е дадено да пише така. В романите ти има живот, естествено дихание, вътрешна сила. В момента не му достига цялостност, завършеност, но това не означава, че е време… да затвориш капака на пианото.