Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Нямаше да забележа, колкото и внимателно да се взирам — казах.

Сумире се усмихна, доволна от отговора ми.

— Дрехите са ми съвсем по мярка. Роклите, блузите, полите — всичко. Ще трябва малко да ги постесня в талията, но ако съм с колан, няма никакъв проблем. За щастие двете с Миу носим почти един и същи номер обувки, така че тя ми отстъпи няколко чифта, които не носи. С високи и с ниски токчета, летни сандали. Всичките с италиански имена. Получих и дамска чанта. И малко козметика.

— Истинска Джейн Еър — рекох аз.

И така Сумире започна да работи три дни седмично в офиса на Миу. С костюм или с рокля, с обувки с високи токчета, с лек грим тя се качваше сутрин на бързия влак от Кичиджоджи до Хараджуку. Сумире да ползва градски транспорт?! Някак не можех да си го представя.

Освен с офиса във фирмата си в Акасака, Миу разполагала със собствен малък офис в Джингумае. Там имало две бюра — на нея и на секретарката й (тоест на Сумире), шкаф за папки, факс, телефон и електронен органайзър. Нищо повече. Към този едностаен апартамент в жилищен блок се добавяли малка кухня и баня. Имало и CD-плейър, тонколонки и десетина компактдиска с класическа музика. Помещението се намирало на втория етаж, прозорците гледали на изток и от тях се виждал малък парк. Партерът се заемал от търговски салон за мебели от Северна Европа. Сградата била навътре от главната улица и градският шум почти не се чувал.

С пристигането в офиса, Сумире поливала цветята и включвала кафеварката. Прослушвала телефонния секретар и проверявала електронната поща. Ако имало съобщения, ги разпечатвала и ги оставяла на бюрото на Миу. Повечето били от чуждестранни компании и търговски агенти и на английски или на френски. Отваряла получените писма и изхвърляла рекламите, изпратени по пощата. Всеки ден имало по няколко обаждания, някои от чужбина. Сумире записвала имената на позвънилите, телефонните им номера, по какъв повод се обаждат и после предавала тази информация на Миу по мобилния й телефон.

Миу се появявала в офиса обикновено към един или два часа по обед. Оставала там час — час и нещо, давала на Сумире разни поръчения, пиела кафе, провеждала няколко разговора. Когато трябвало да се изпрати писмен отговор, тя го диктувала, а Сумире го набирала на компютъра и го изпращала по пощата или по факса — предимно кратки делови писма. Освен това Сумире запазвала час на Миу при фризьора, маса в ресторант или час скуош. След като приключели, двете си бъбрели известно време, после Миу си тръгвала.

Така Сумире често оставала с часове сама в офиса. Нямало с кого да си говори, но никога не й било скучно или тъжно. Преговаряла уроците си по италиански, които вземала два пъти седмично. Запаметявала неправилните глаголи, слушала касети, по които проверявала произношението си. Изкарала няколко компютърни курса и вече можела да се справя сама с обикновени неизправности. Прегледала файловете, записани на твърдия диск, и постепенно добила представа за работата на Миу.

На онази сватба Миу й разказала накратко с какво се занимава — че поддържа търговски отношения с дребни производители на вино, главно от Франция. Купувала стоката от тях и я предлагала на ресторанти и специализирани магазини в Токио. Понякога организирала концертни турнета в Япония на изпълнители на класическа музика. Всички практически въпроси уреждали големи агенции, а Миу разработвала общия план и отчасти поемала подготовката на турнетата. Специалното й занимание било да издирва неизвестни даровити млади изпълнители и да ги кани да изнесат концерти в Япония.

Сумире така и не разбрала доколко доходен е този неин „частен бизнес“. Счетоводните документи на фирмата били на друг диск и недостъпни без парола. Но какво значение имало това, щом можела да вижда Миу и да говори с нея? При тази мисъл изпадала във възторг и сърцето й биело лудо. „Това е бюрото, на което тя седи. Това е химикалката, с която пише; от тази чашка пие кафе“ — мислела си. Независимо колко банални били задачите, които й поставяла Миу, Сумире се стараела да ги изпълни колкото се може по-добре.

От време на време Миу я канела да вечерят някъде. Тъй като работата й била свързана с виното, Миу смятала за важно редовно да посещава най-известните ресторанти, за да е в течение на случващото се в бранша. Винаги си поръчвала леко ястие с риба, понякога пиле, но половината й порция оставала недокосната, а от десерта се отказвала. Внимателно и подробно разглеждала листа с вината, преди да поръча бутилка, но никога не пиела повече от една чаша. „Пий, колкото искаш“ — предлагала тя на Сумире, но Сумире, разбира се, не можела да изпие сама всичкото. Така че накрая на масата оставала половин бутилка скъпо вино, обаче за Миу това явно нямало значение.