Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Сумире помълча десет-петнайсет секунди.

— Не го казваш само за да ме утешиш и ободриш, нали?

— Не, в никакъв случай. Това, което говоря, е безспорен факт.

— Като река Молдау?

— Точно така.

— Благодаря ти — рече тя.

— Няма за какво — отвърнах.

— Понякога си толкова сладък. Като Коледа, летните ваканции и новородено кученце, всичко наведнъж.

Измърморих нещо неразбираемо, както винаги, когато някой ме хвали.

— Но имам едно притеснение — добави тя. — Един прекрасен ден ще се ожениш за някое хубаво момиче и напълно ще ме забравиш. И вече няма да мога да ти се обаждам посред нощ, винаги когато ми се прииска. Права ли съм?

— Можеш да се обаждаш денем.

— Идеята ти не е добра. Нищичко не разбираш.

— Нито пък ти — възразих аз. — Повечето хора работят, когато свети Слънцето, а настъпи ли нощта, гасят лампата и си лягат. — Думите ми прозвучаха така, сякаш си рецитирах пасторално стихотворение сред поле с тикви.

— Неотдавна прочетох статия във вестника — продължи тя, напълно пренебрегвайки думите ми. — В нея пише, че лесбийките са такива по рождение; имало някаква мъничка кост във вътрешното ухо, която при тях била съвсем различна по форма, отколкото при другите жени. Някаква костица със сложно име. Излиза, че лесбийството не е придобита сексуална ориентация, а е генетично обусловено. Откритието било направено от американски лекар. Нямам представа защо той се занимава с такива изследвания, но откакто прочетох статията, непрекъснато мисля за тази пуста костица в ухото и се питам каква ли е по форма моята.

Не знаех какво да кажа. Настъпи тишина. Също толкова тихо е, когато се налива олио в голям тиган.

— Сигурна си, че изпитваш сексуално желание към Миу, така ли? — попитах.

— Сто процента съм сигурна — отвърна Сумире. — Когато съм с нея, оная костица в ухото ми започва да трепти и леко да припуква — като камбанка от тънка раковина при полъха на вятъра. И ми се иска Миу да ме прегърне и да оставим нещата да следват естествения си ход. Ако това не е сексуално желание, значи във вените ми тече доматен сок.

— Хм… — изрекох. Какво друго можех да кажа?

— Това обяснява всичко . Защо не искам да правя секс с мъже. Защо не чувствам нищо. Защо все си мисля, че съм различна от другите.

— Да ти кажа ли аз какво мисля? — попитах я.

— Разбира се.

— Във всяко лесно обяснение по пътя на логиката има скрит капан. Зная го от личен опит. Някой беше казал, че изобщо не си струва труда да се обяснява нещо, което може да се обясни само с една книга. Така че не бива да правиш прибързани заключения.

— Ще го запомня — заяви Сумире и връзката внезапно прекъсна.

Представих си как окачва слушалката и излиза от телефонната будка. Часовникът ми показваше 3,30. Отидох в кухнята, изпих чаша вода, после пак се мушнах под завивките и затворих очи. Но сънят не идваше. Дръпнах пердето и видях Луната, безмълвно скитаща по небето като някое бледо, добро сираче. Разбрах, че няма да мога да заспя. Сварих си кафе, придърпах един стол по-близо до прозореца, седнах и изядох няколко бисквити със сирене. После четох в очакване на утрото.

Време е да разкажа с няколко думи за себе си.

Разбира се, тази история е за Сумире, не за мен. Все пак, тъй като я гледате през моите очи и от мен ще разберете що за човек беше тя, не е зле да кажа нещичко за себе си.

Никога не ми е било лесно да говоря за себе си. Винаги съм се чувствал объркан при парадоксалния въпрос: кой съм аз? Разбира се, никой не знае за мен повече, отколкото самият аз. Но когато разказвам за себе си, от субект на разказа ставам, естествено, негов обект и тогава се намесват всевъзможни съображения — ценностна система, възприятия, собствените ми способности на наблюдател — и волю-неволю избирам за какво да говоря и за какво не. Винаги ме е смущавала мисълта, че не описвам себе си много обективно.

Но съм забелязал, че този въпрос, изглежда, не безпокои повечето хора. Даде ли им се такава възможност, те са невероятно искрени, когато говорят за себе си. „Аз съм толкова честен, откровен човек“ — казват, или: „Аз съм много чувствителен човек и затова не ми е лесно да намирам общ език с хората“, или „Имам безпогрешен усет за истинските чувства на другите“. Ала неведнъж съм бил свидетел как този „леснораним човек“ съвсем безпричинно е наранявал други хора. А наричащият себе си „чистосърдечен и откровен“, без сам да си дава сметка какво прави, с лекота използва съвсем благоприлични оправдания, за да отстоява доводи, които са му от полза. Онзи пък, който „има непогрешим усет за истинските чувства на другите“, лесно се поддава и на най-прозрачното ласкателство. Не е ли това достатъчно, за да задам въпроса: доколко всъщност познаваме себе си?