Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Да, така си беше. Но това не значи, че горях от желание да си намеря работа в някоя фирма, да се катеря стъпка по стъпка по хлъзгавата пирамида на капитализма, проправяйки си път със зъби и нокти в условията на жестоко съперничество.

И така, по метода на изключването, в края на краищата избрах професията на учителя. До училището имаше само няколко спирки на метрото. Оказа се, че мой чичо е служител в комитета по образованието на градчето, където се намираше училището. Тъкмо той ми предложи да стана учител. В университета не бях минал всички педагогически дисциплини и отначало ме назначиха за нещатен преподавател, но след кратък пробен период започнах работа като редовен учител. Не бях си и помислял, че ще стана учител, но постепенно започнах да изпитвам дълбоко уважение към тази професия и да я обичам повече, отколкото можех да си представя преди. По-точно е дори да се каже, че всъщност благодарение на тези чувства намерих себе си .

Влизах в класната стая и преподавах на своите малки ученици основни факти от историята на света и живота на Земята, обяснявах значението на думи, но в същото време всичко това — вече през очите и умовете на тези деца — пак се връщаше при мен и аз го учех като за първи път. Всичко си зависеше от мен, от това, как водех урока, но справех ли се добре с работата, тя ми се струваше удивително приятна и стимулираща едно силно и дори дълбоко преживяване. Разбирах се чудесно с учениците си, с майките им, с колегите си — почти с всички.

Все пак старите въпроси продължаваха да ме измъчват. Кой съм аз? Към какво се стремя? Какво искам от живота?

Най-близо до отговорите бях, когато разговарях със Сумире. Всъщност предпочитах повече да я слушам, отколкото да приказвам за себе си. Тя ми задаваше най-различни въпроси и ако не можех да намеря отговор или той беше неубедителен, Сумире се сърдеше, а понякога много се ядосваше. За разлика от други хора, тя съвсем искрено искаше да чуе каквото имах да й кажа. Затова се стараех да й отговарям колкото се може по-точно и нашите разговори ми помагаха да й разкривам все повече що за човек съм. На нея и същевременно — на себе си.

Срещахме се и разговаряхме с часове. Никога не се уморявахме от приказване, никога не ни се изчерпваха темите — книгите, светът, природата, езикът… Разговорите ни бяха толкова непринудени, толкова съкровени — повече, отколкото между любовници.

Винаги си мислех: колко хубаво би било, ако действително можехме да сме любовници. Копнеех за топлината на тялото й. Представях си, че сме женени и живеем заедно. Но трябваше да се изправя пред факта, че Сумире не изпитва никакви любовни чувства към мен, камо ли пък интерес като сексуален партньор. Случваше се разговорите ни да продължат до късно през нощта и тя да остане да пренощува при мен, но липсваше и най-незначителният намек за каквато и да било интимност. Към два-три часа̀ след полунощ, тя се прозяваше, мушваше се в леглото, отпускаше шава на възглавницата ми и веднага заспиваше. Аз си постилах на пода и си лягах, но не можех да заспя, главата ми беше пълна с налудничави фантазии, хаотични мисли, себеотвращение. Понякога неизбежното физическо желание ме терзаеше до лудост. Лежах буден и чаках да съмне.

Не бе никак лесно да приема факта, че Сумире почти, или може би напълно не проявява никакъв интерес към мен като към мъж. Понякога при тази мисъл ме заболяваше толкова силно, сякаш някой забиваше нож в корема ми. И все пак времето, прекарано с нея, ми бе по-скъпо от всичко. Тя ми помагаше да забравя, макар и за кратко, самотата си — основният тон на живота ми. Сумире разшири външните граници на моя свят, даде ми възможност да дишам с пълни гърди. Единствено тя можеше да стори това за мен.

За да облекча болката и, както се надявах, да премахна каквото и да било сексуално напрежение между двама ни, започнах да спя с други жени. Не мога да кажа, че имах голям успех сред жените. Не бях от така наречените галантни кавалери и нямах някакво особено мъжко обаяние и сексуално излъчване. Но все пак, и аз не знам защо, някои жени ме харесваха и скоро установих, че не е трудно да ги накарам да легнат с мен, ако оставя нещата да следват своя естествен ход. Тези малки буйства така и не събудиха сърдечни трепети в мен; в най-добрия случай бяха своеобразно облекчение.