Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Тогава как би трябвало да се нарече?

Отново поклатих шава.

— Думата „отстъпничество“ звучи твърде архаично и общо взето вече никой не си служи с нея. Все пак може някъде да са останали комуни, в които още се употребява. Не знам със сигурност. Но ми е ясно едно: ако не искаш да пишеш, не пиши. Никой не те кара насила.

— Комуни ли? Имаш предвид създадените от Ленин?

— Онези се наричат колхози. От тях нищо не е останало.

— Не че не искам да пиша — подзе Сумире, след като помисли малко. — Искам, обаче нищо не се получава. Сядам зад писалището си и се опитвам да пиша, но нищо не ми хрумва — никакви идеи, никакви думи, никакви сцени. Нищичко . Не много отдавна имаше безброй неща, за които ми се пишеше. Какво изобщо става с мен?

— Мен ли питаш?

Сумире кимна.

Отпих глътка студена бира и се помъчих да събера мислите си.

— Струва ми се, че в момента търсиш своето място в рамките на ново произведение. Докато си погълната от това търсене, не е необходимо да описваш чувствата си. Навярно е така. Или просто не ти е до това, защото си прекалено заета.

— А ти правиш ли го? Пренасяш ли се мислено в някое произведение?

— Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло. Разбираш ли за какво говоря?

Сумире леко кимна.

— Значи още не съм напълно готова да се впиша в рамките на новото произведение. Това ли искаш да кажеш?

— Най-големият проблем е, че засега самата ти не знаеш какво точно ще е въпросното произведение. Не си наясно как ще се развие сюжетът; стилът още не е определен. Знаеш само името на главния герой. И все пак новото произведение ще те промени напълно, ще станеш друг човек. Ще мине малко време — и то ще започне да работи в твоя полза, ще те подслони под крилото си и може би пред теб ще се открие нов свят. Но моментът още не е настъпил, все още си в несигурна позиция.

— Значи излиза, че съм махнала старата трансмисия, но още не съм затегнала болтовете на новата? А двигателят продължава да работи на празен ход. Така ли?

— Може и така да се каже.

Сумире се начумери, както обикновено, и дълго преследва една злополучна бучка лед със сламката си. Накрая вдигна поглед.

— Разбирам какво имаш предвид под „несигурна позиция“. Как да го обясня… Понякога се чувствам толкова самотна. Обзема ме такава безпомощност, сякаш се обърква цялостното устройство на света — правила, устои, ориентири — и всичко, с което съм свикнала, престава да съществува. Сякаш вече няма земно притегляне и аз се рея из космоса, без да знам къде отивам.

— Като малък изгубен спътник?

— Да, може би.

— Но ти имаш Миу — рекох.

— Да, поне засега.

За малко се възцари тишина.

— Мислиш ли, че тя се стреми към същото? — попитах.

Сумире кимна.

— Убедена съм. Толкова силно, колкото и аз.

— И физически ли?

— Трудно е да се каже. Засега не мога да разбера какво изпитва към мен. И това ме кара да се чувствам объркана и отчаяна.

— Класическа загадка.

Вместо да отговори, Сумире пак сви устни.

— Но ти самата си наясно с чувствата си, знаеш какво искаш, нали?

Тя кимна веднъж, недвусмислено. Беше напълно сериозна. Отпуснах се на стола и сключих ръце зад главата си.

— Няма ли да ме намразиш след всичко, което ти казах? — попита Сумире. Думите й, наподобяващи реплика от стар черно-бял филм на Жан-Люк Го дар, прозвучаха някъде отвъд рамките на съзнанието ми.

— Не, няма да те намразя.

Следващата ми среща с нея бе две седмици по-късно, в един неделен ден, когато й помогнах да се пренесе в друга квартира. Съвсем спонтанно бе решила да се премести и аз бях единственият човек, който отиде да й помогне. С изключение на книгите, вещите й бяха съвсем малко, така че бързо се справихме. Ето поне една полза от бедността.

Взех от един приятел микробус „Тойота“ и превозих покъщнината на Сумире до новото й жилище в района „Йойоги-Уехара“. Всъщност то не беше чак толкова ново или пък нещо особено на вид, но в сравнение с предишната й барака в „Кичиджоджи“ — която трябва да бъде включена в списъка на историческите паметници — определено бе крачка напред. Беше й го намерил един приятел на Миу — агент по недвижими имоти. Освен удобното местоположение и наемът бе поносим, а от прозорците се разкриваше хубава гледка. Беше и два пъти по-голямо от предишното й жилище. Правилно бе решила да се премести там. Паркът Йойоги бе наблизо и, при желание, тя можеше да ходи пеш на работа.