Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Струва ми се голямо разточителство да се поръчва цяла бутилка само за нас двете — казала веднъж Сумире. — Едва успяваме да я изпием наполовина.

— Не бери грижа — засмяла се Миу. — Колкото повече вино оставяме, толкова повече хора, които работят в ресторанта, ще могат да го опитат. Сомелиерът 10 10 Този, който отговаря за вината. — Б.пр. , оберкелнерът, всички, та чак до сервитьора, който пълни чашите. Така доста хора ще започнат да придобиват вкус към хубавото вино. Ето защо да поръчваш скъпо вино и да го оставяш недопито не е прахосничество.

Миу избрала „Медок“ от 1986 година, разгледала цвета му и после, сякаш се наслаждавала на изящно художествено произведение, го пробвала на вкус.

— Така е с всичко — най-полезно се оказва онова, което си научил от опит, за което си платил със собствените си пари. А не готовите знания, придобити от книгите.

Следвайки примера на Миу, Сумире взела чашата си и внимателно отпила глътка, задържала виното в устата си и едва тогава го преглътнала. За момент останал приятен добавъчен привкус, но след няколко секунди той изчезнал като утринната роса по листата в летен ден. Небцето било готово за следваща хапка. Всеки път, когато двете се хранели и разговаряли, Сумире научавала нещо ново и се удивлявала за колко много неща няма никаква представа.

— Знаеш ли, никога по-рано не съм си и помисляла, че искам да приличам на някого — изрекла веднъж Сумире, може би под въздействие на виното, защото тогава изпила по-голямо от обикновеното количество. — Но сега често ми се случва да си мисля колко хубаво би било да съм като теб.

Дъхът на Миу секнал за миг. После тя взела чашата си и я поднесла към устните. Лъч светлина обагрил за кратко очите й в тъмночервения цвят на виното. Лицето й било лишено от обичайната си изискана непринуденост.

— Навярно няма да го разбереш… — промълвила тя и поставила обратно чашата си на масата. — Но тази, която седи пред теб, това не съм истинската аз. Преди четиринайсет години от мен остана само половината от човека, който бях по-рано. Колко хубаво би било, ако се бяхме срещнали тогава, когато бях още цяла, истинска. Сега е безсмислено да говорим за това.

Сумире така се изненадала, че загубила ума и дума и пропуснала възможността веднага да попита Миу какво й се е случило преди четиринайсет години. Защо е останала само половината от истинското й аз? И какво все пак има предвид под половината ? След това загадъчно признание Миу още по-силно започнала да привлича Сумире. „Тя е невероятна“ — мислела си Сумире за нея.

Посредством фрагментите от разговорите им на Сумире се удало да свърже в едно цяло някои факти за живота на Миу. Съпругът й бил японец, с пет години по-възрастен от нея. Две години следвал в Икономическия факултет на Сеулския университет и владеел корейски. Бил сърдечен човек, чудесно се справял със служебните си задължения и всъщност той ръководел компанията й. Макар че отначало нейното семейство владеело този бизнес, никой не можел да каже лоша дума за мъжа й.

Още когато била съвсем малка, Миу проявила дарба да свири на пиано. Нямала и десет години, а вече била спечелила голямата награда в няколко конкурса за млади таланти. Постъпила в консерватория, където учила при прочут пианист, после по негова препоръка следвала в музикална академия във Франция. Репертоарът й включвал главно произведения от късните романтици, Шуман и Менделсон, и композитори като Пуленк, Равел, Барток и Прокофиев. Изпълнението й умело съчетавало пронизващо, емоционално звучене с безукорно овладяна техника. През студентските си години изнесла множество концерти, всичките приети добре. Бъдещето й на концертираща пианистка изглеждало безоблачно. Но докато следвала в чужбина, баща й се разболял и тя затворила капака на пианото и се върнала в Япония. И никога повече не докоснала клавишите.

— Как си могла толкова лесно да зарежеш пианото? — колебливо попитала Сумире. — Да не говорим за това, ако не искаш. Просто ми се струва, как да кажа, малко странно. Нали за да станеш пианистка, е трябвало да пожертваш толкова много неща?

— За пианото пожертвах не много неща , както ти каза, а всичко — спокойно отвърнала Миу. — Трябваше да му отдам плътта и кръвта си, всичко, без остатък, и не можех да кажа „не“. Нито веднъж.

— Не съжаляваше ли, че се отказа? Почти си успяла да станеш пианистка. Трябвало е да направиш само още една крачка — и готово.

Миу се вгледала в очите на Сумире, сякаш сама търсела отговор на този въпрос. Дълбок, настойчив поглед, като спокоен поток, на дъното на който се надпреварват безмълвни струи. Единствено времето можело да ги укроти.