Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Като се нахранили, си побъбрили на общи теми. Миу поискала да узнае нещо повече за миналото на Сумире, която отговаряла на въпросите й съвсем честно и добросъвестно. Разказала на Миу за баща си, за майка си, за училищата, в които ходела (и които ненавиждала), за наградата, която спечелила на олимпиада по литература — колело и многотомна енциклопедия, — за това, как напуснала университета, как живее сега, един живот, лишен от особено вълнуващи събития. Ала Миу слушала затаила дъх, сякаш й разправяли за далечна страна с удивителни нрави и обичаи.

Сумире също искала да разбере колкото се може повече за Миу, но онази явно не обичала да говори за себе си.

— Моят живот ли? — отвърнала уклончиво тя с лъчезарна усмивка. — Не е особено интересна тема за разговор. Предпочитам ти да ми разкажеш за себе си.

Обядът приключвал, а Сумире не била научила кой знае колко. Миу разказала само за баща си, който направил голямо парично дарение на родното си градче в Северна Корея и построил със свои средства няколко обществени сгради за жителите. От благодарност те му издигнали паметник от бронз на централния площад.

— Това е малко планинско градче — пояснила Миу. — Може би защото бях там през зимата, но ми се видя много унило — червеникавокафяви канари, склонове, осеяни с криви, изкорубени дървета. Веднъж, още като малка, баща ми ме заведе там — на откриването на паметника. Събраха се всичките ни роднини, плачеха и ме прегръщаха. Не можех да разбера нито дума от онова, което ми говореха. Помня, че бях изплашена. За мен този град бе просто селище в непозната, чужда страна.

— Що за паметник бе това? — попитала Сумире. Не познавала човек, на когото приживе да е вдигнат паметник.

— Просто обикновена статуя. Такива се срещат навсякъде. Но е доста странно, когато собственият ти баща е превърнат в бронзова статуя. Само си представи: отиваш в Чигасаки, а там, на площада пред гарата, е издигнат паметник на баща ти. Ще се почувстваш особено, нали? Баща ми всъщност бе доста нисък, но статуята го показва като истински великан. Тогава бях само на пет години, но си помислих: „Нещата невинаги изглеждат такива, каквито са.“

„Ако вдигнат паметник на баща ми — помислила си Сумире, — на него той сигурно ще изглежда по-скромен, по-обикновен. Тъй като от плът и кръв е твърде хубав.“

— Бих искала да продължим вчерашния си разговор — подзела Миу, когато им поднесли втора чашка кафе. — И така, би ли искала да работиш за мен?

Сумире умирала за една цигара, но там нямало пепелници. Задоволила се с глътка леденостудена „Перие“.

Отвърнала искрено.

— А какво точно ще работя? Както ти казах вчера, вършила съм само проста физическа работа, нормална никога не съм имала. Нямам и прилични дрехи — онези, които носех на сватбата, бях взела от една позната.

Миу кимнала с непроменено изражение. Навярно очаквала такъв отговор.

— Мисля, че общо взето разбрах що за човек си — казала тя — и че ще се справиш с работата, която искам да ти предложа. Останалото няма значение. Важно е само едно: дали искаш да работиш с мен, или не. Просто си помисли: да или не.

Сумире заговорила, като внимателно подбирала думите си.

— Наистина се радвам, че получавам такова предложение, но в момента най-важното за мен е да напиша роман. По тая причина напуснах университета.

Миу погледнала Сумире право в очите. Сумире почувствала този кротък поглед и лицето й пламнало.

— Нали не възразяваш да кажа онова, което мисля? — попитала Миу.

— Разбира се, че не. Говори направо.

— Може да не ти стане особено приятно.

За да покаже, че ще го понесе, Сумире свила устни и я погледнала в очите.

— Понастоящем ти едва ли си способна да напишеш нещо стойностно, нещо, което си струва труда, колкото и време да посветиш на него — казала Миу спокойно, но твърдо. — Имаш талант. Сигурна съм, че някой ден ще станеш много добра писателка. Не го казвам просто така, наистина го вярвам. Чувства се, че притежаваш естествена дарба. Но още не й е дошло времето да се прояви. Още не си готова, нямаш достатъчно сили, за да отвориш тази врата. Не смяташ ли?

— Време и опит — обобщила с две думи Сумире.

Миу се усмихнала.

— Така че заповядай да поработим заедно. Няма да сбъркаш, ако направиш този избор. А когато почувстваш, че моментът е настъпил, не се колебай да зарежеш всичко и да пишеш романи колкото искаш. Ти си от хората, на които им е необходимо повече време, отколкото на другите, за да открият себе си, да реализират способностите си. Ами ако навършиш двайсет и осем години, а още не си получила своя шанс, родителите ти престанат да ти помагат и останеш без стотинка — тогава какво ще правиш? Вероятно ще погладуваш малко, но пък ще понатрупаш опит, полезен за един писател.