Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Не съм си купила аз тези дрехи. Нямам чак толкова пари. С тях е свързана една история.

— Имаш ли нещо против да се опитам да отгатна каква е?

— Хайде, давай — отвърна тя.

— Била си в обичайния си неугледен джак-керуаковски вид, миела си си ръцете с цигара между устните в някаква обществена тоалетна. Изведнъж вътре се втурнала добре облечена жена, висока метър и петдесет и пет, и все още запъхтяна казала: „Моля ви, трябва да ми помогнете! Няма време за подробни обяснения. По петите ми са едни ужасни типове. Нека да си сменим дрехите, а? Така ще мога да им се изплъзна. Слава Богу, че имаме еднакви фигури.“ Също като в някакъв хонконгски екшън.

Сумире се засмя.

— И по една случайност тази жена носи обувки трийсет и трети номер и рокля трийсет и осми размер.

— Начаса си разменяте дрехите, включително гащите ти с картинка на Мики Маус.

— Имам чорапи с Мики Маус, не гащи.

— Все едно — рекох.

— Хм — замисли се Сумире. — Всъщност си доста близо до истината.

— Колко близо?

Тя се наведе към мен през масата.

— Това е дълга история. Искаш ли да я чуеш?

— Понеже си изминала целия път дотук, за да поговориш с мен, струва ми се, че е все едно дали искам да я чуя, или не. Както и да е, хайде, карай нататък. Дори да е безобразно дълга, ако желаеш, добави увертюра и „Танц на блажените души“. Нямам нищо против.

Тя започна да разказва. За сватбата на братовчедка си и за обяда с Миу на Аояма. Действително бе доста дълга история.

Денят след сватбата, понеделник, бил дъждовен. Дъждът завалял малко подир полунощ и не престанал до сутринта. Ласкав, приятен дъждец, който обилно напоил пролетната земя и кротко раздвижил стаилите се в нея безименните твари.

Мисълта, че отново ще се срещне с Миу, изпълвала с трепет Сумире и тя не можела да се концентрира. Имала чувството, че стои сама на върха на хълм и вихърът я връхлита от всички страни. Сядала зад писалището си, както обикновено, палела цигара и включвала примитивния си компютър, но колкото и да се взирала в екрана, не й хрумвало нито едно изречение. Беше невъобразимо такова нещо да се случи на Сумире. Тя се отказвала, изключвала компютъра, лягала в стаичката си с незапалена цигара между устните и се отдавала на безцелни размишления.

„Щом дори само при мисълта, че ще се видя с Миу, се вълнувам така, колко ли тежко щеше да ми е, ако на тържеството се бяхме сбогували и край — писано ни било да е последната ни среща — разсъждавала тя. — Дали просто не копнея да бъда като нея — красива, изискана зряла жена? Не, не е това — отхвърляла тази мисъл Сумире. — Искам да съм близо до нея, искам да я докосвам. Нещо по-различно е от възхищение.“

Сумире въздъхнала, погледала известно време тавана, после запалила цигара. „Доста е странно наистина — помислила си тя, — на двайсет и две години се влюбих за пръв път в живота си и да се случи да е в жена .“

Ресторантът, в който Миу запазила маса, бе на двайсетина минути път пеша от метростанция „Омоте Сандо“. Не беше лесно да го откриеш, ако не знаеш къде се намира, и определено не бе заведение, в което се отбиваш пътьом, за да се нахраниш. Дори името му бе трудно за запомняне, ако не ти го повторят няколко пъти. На входа Сумире казала името на Миу и била отведена в малко уединено помещение на първия етаж. Миу вече била там, пийвала си минерална вода „Перие“ с лед, залисана в обсъждане на менюто с келнера.

Носела тъмносиньо поло, памучен пуловер в същия цвят и бели вталени джинси. Косата й била прибрана с тъничък сребърен фуркет. В единия ъгъл на масата били оставени светлосини слънчеви очила, а на стола до нея — ракета за скуош и спортен сак „Мисони“. Навярно преди да се прибере вкъщи след няколко следобедни игри на скуош, била дошла да се срещне със Сумире. Бузите й били все още леко зачервени. Сумире си я представила в спортния клуб, под душа, как трие тялото си със сапун с екзотичен аромат.

Когато Сумире влязла в стаята — облечена с обичайното си яке на рибена кост, със сиво-кафяв панталон и със съвсем рошава коса, като на сираче, — Миу вдигнала поглед от менюто и се усмихнала ослепително.

— Преди няколко дни ми каза, че ядеш всичко, нали? Струва ми се, че не би имала нищо против аз да поръчам и за двете.

Сумире отвърнала, че е съгласна.

Миу избрала едно и също за себе си и за Сумире. Основното ястие било риба, печена на скара, в зелен сос с гъби. Парченцата рибено филе били отлично зачервени, изглеждали изящни, почти високохудожествени, по начин, за който знаете, че е най-добрият . Към рибата имало гночи от тиква и салата от крехки листа на цикория. За десерт поднесли крем брюле, който Сумире изяла сама. Миу не го докоснала. Накрая пили еспресо. Сумире забелязала, че Миу много внимава какво яде — вратът й бил тънък като стъбълце, на тялото й нямало нито грам излишна тлъстина. Едва ли й се налагало да пази диета. По-скоро била изключително стриктна по отношение на храната, досущ като някоя спартанка, откъсната от света в планинска крепост.