Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Сумире млъкнала за малко, колкото да си поеме дъх, и продължила:

— Обаче мога доста бързо да набирам текст, без да гледам буквите на клавиатурата. Не съм спортна натура, но освен от заушка, не съм боледувала сериозно през живота си. Никога не закъснявам за среща. Не съм придирчива към храната. Не гледам телевизия. Понякога проявявам глупаво самохвалство и почти никога не се оправдавам. Приблизително веднъж месечно раменете ми така се схващат, че не мога да спя, но през останалото време спя като пън. Мензисът ми преминава леко. Нямам нито един развален зъб. И съм „на ти“ с испанския.

Миу вдигнала очи.

— Говориш испански?

Когато била в гимназията, Сумире прекарала един месец в Мексико, на гости на свой чичо, който се занимавал там с търговия. Използвала максимално тази възможност да усвои езика. В института също учила испански.

Миу хванала с два пръста столчето на чашата си и леко я завъртяла, сякаш завивала винт на някаква машина.

— Съгласна ли си да поработиш в моята фирма? Как ти се струва това предложение?

— Да поработя ли? — Понеже не била съвсем сигурна какъв израз на лицето би бил най-подходящ в такава ситуация, Сумире останала с обичайното си намусено изражение. — Никога през живота си не съм имала истинска работа и дори не съм сигурна как трябва да отговоря, ако някой се обади по телефона. Гледам да не ползвам градския транспорт преди десет часа сутринта и, както навярно си забелязала вече, не умея да любезнича.

— Всичко това не е от значение за мен — само казала Миу. — Между впрочем, свободна ли си утре по обед?

Сумире машинално кимнала. Дори не й се наложило да се замисли. Та нали свободното време било основният й капитал.

— Хайде тогава да обядваме заедно. Ще запазя маса в някое тихо ресторантче наблизо — рекла Миу. Сервитьорът донесъл нова бутилка червено вино и Миу му поднесла чашата си да я напълни, после я разгледала внимателно на светлината, вдишала аромата на виното и бавно отпила първата глътка. В цялата тази поредица от движения имало нещо от естественото изящество на кратка каденца, доведена до съвършенство от даровит пианист след дългогодишно изпълнение.

— Като се видим, ще обсъдим подробностите. Днес ми се иска само да се забавлявам. Знаеш ли, това бордо никак не е лошо. Къде ли го правят?

Сумире престанала да се мръщи и без заобикалки попитала Миу:

— Но как така? Ние току-що се запознахме. Почти нищо не знаеш за мен.

— Да. Може би си права — съгласила се Миу.

— Тогава как изведнъж реши, че мога да ти бъда полезна?

Миу завъртяла с кръгообразни движения виното в чашата си.

— Аз винаги преценявам хората по лицата им — отвърнала тя. — Казано накратко, твоето лице ми харесва. Харесвам начина, по който се променя изражението ти.

Сумире внезапно почувствала, че не й достига въздух. Зърната на гърдите й се втвърдили под роклята. Тя машинално протегнала ръка към чаша с вода и я изпила на един дъх. Някакъв сервитьор с лице на хищна птица начаса се появил зад гърба й и отново я напълнил, като добавил и бучки лед. На Сумире с нейния объркан разсъдък потракването на ледените кубчетата звучало досущ като стонове на разбойник, затворен в пещера.

Сигурно съм се влюбила в тази жена, осъзнала тя и се сепнала. Няма никакво съмнение. Ледът е студен, розите са червени. Влюбена съм. И любовта ме отнася нанякъде. Безсилна съм да се измъкна от този мощен поток. Няма никакъв шанс. Напълно е възможно да ме завлече на особено, непознато място. Но то може и да е много опасно, може там да се е притаило нещо, което да ме нарани дълбоко, смъртоносно. Възможно е накрая да изгубя всичко. Но връщане назад няма. Мога само да се оставя на този поток. Дори това да означава да изгоря в него, да бъда погубена завинаги.

Сега, след случилото се, разбирам, че нейното предчувствие се е сбъднало сто и двайсет процента.

Бяха минали около две седмици от сватбата, когато една съботна нощ, малко преди разсъмване, Сумире ми се обади по телефона. Аз, разбира се, спях като труп. Предната седмица бях натоварен със задължението да организирам едно събрание и докато подготвя всички необходими (чети безсмислени ) бумаги, можех да отделя само няколко часа за сън. Чаках с нетърпение почивните дни, за да се наспя до насита. И тъкмо тогава, още по тъмно, телефонът иззвъня.

— Спеше ли? — попита Сумире.

— Ъхъ — простенах и машинално погледнах будилника до леглото. Той имаше големи светещи стрелки, но не успях да разбера колко е часът. Образът, проектиран върху ретината ми, и онзи дял от мозъка ми, който трябваше да го възприеме и обработи, не бяха в синхрон, като на старица, безуспешно опитваща се да вдене игла. Можах да разбера само, че е още тъмно като в рог и е онова време от денонощието, което Фиццжералд някога нарече „тъмница за душата“.