Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Ала когато била в прогимназията, попаднала в училищната библиотека на японски превод на песента и преживяла истински шок. В текста ставало дума за невинна теменужка, която си растяла на воля на ливадата, докато безгрижната дъщеря на някакъв овчар не я стъпкала с крак. Момичето дори не забелязало, че е смачкало цветето. Оказало се, че песента е по стихотворение на Гьоте, но Сумире не намерила в него никаква утеха или поука.

— Как е могла майка ми да ми даде името на такава ужасна песен? — рекла Сумире намръщена.

Миу оправила крайчетата на салфетката върху коленете си, усмихнала се неопределено и погледнала Сумире. Очите на Миу били удивително дълбоки, смесица от отсенки, но ясни и безоблачни.

— А мелодията на песента хубава ли е?

— Да, песента сама по себе си е прекрасна.

— Ако музиката е очарователна, мисля, че това е достатъчно. Все пак не всичко на този свят може да бъде красиво, нали така? Майка ти сигурно много е обичала тази песен, толкова много, че текстът не я е дразнел. Ако продължаваш да гримасничиш така, рано-рано ще се сдобиеш с бръчки.

Сумире престанала да се мръщи.

— Може би си права. Но аз се почувствах толкова разочарована. Та нали единственото нещо, което ми е оставила мама, е това име. Е, разбира се, и мен самата.

— Името Сумире е хубаво. На мен много ми харесва — казала Миу и леко наклонила глава, сякаш за да разгледа нещата от друг ъгъл. — Между впрочем, баща ти също ли е тук?

Сумире се огледала. Залата била доста голяма, но баща й бил висок и не било трудно да го открие. Той седял две маси по-нататък от тяхната, обърнат в профил, и разговарял с някакъв нисък, възрастен човек в полуофициален костюм. На лицето му греела усмивка — толкова чистосърдечна и топла, че можела да разтопи глетчер. Меката светлина на полилеите подчертавала красивия му нос, напомняйки за силует от епохата рококо, и дори Сумире, която била свикнала с неговия лик, се развълнувала от красотата му. Баща й напълно хармонично се вписвал в това официално тържество. Самото му присъствие придавало на атмосферата блясък и великолепие, подобно на букет свежи цветя в голяма ваза или на ослепителна смолисточерна лимузина.

Когато го видяла, Миу за миг онемяла. Сумире дочула дишането й, като шум от бархетна завеса, дръпната настрани в тиха утрин, за да проникне слънчевата светлина и да събуди някой много важен гост. „Може би трябваше да си нося театрален бинокъл“ — помислила си тя. Ала била свикнала да вижда какво драматично въздействие оказва на хората външността на баща й — особено на жените в средна възраст. Какво е хубостта? Каква е нейната стойност? — не преставала да се чуди тя. Но никой не можел да й даде смислен отговор на тези въпроси. Ясно било едно: в красотата има нещо въздействащо на хората.

— Какво е за теб да имаш такъв хубав баща? — поинтересувала се Миу. — Питам просто така, от чисто любопитство.

Сумире въздъхнала — за кой ли път й задавали този въпрос.

— Не бих казала, че това ми харесва особено. Всички си мислят едно и също: „Какъв красавец. Истинско чудо! А дъщеря му… ами тя не е нищо особено. Сигурно е някакъв атавизъм .“

Миу се обърнала към Сумире, издала леко напред брадичка и се загледала в лицето й, сякаш се любувала на красиво платно в картинна галерия.

— Нима винаги си смятала така? — попитала я. — Много грешиш. Ти си хубаво момиче. Поне колкото баща си. — После протегнала ръка и съвсем непринудено докоснала пръстите й. — Сама не знаеш колко си привлекателна.

Лицето на Сумире пламнало. Сърцето й силно затупкало. Сякаш влуден кон се понесъл в галоп по дървен мост.

После двете потънали в разговора си и почти не забелязвали какво става около тях. Сватбарите се веселели, държали речи (в това число и баща й), храната никак не била лоша. Нищичко от това обаче не се запечатало в паметта на Сумире. Какво яла — месо или риба? Показала ли добри маниери — използвала ли нож и вилица, или нагъвала с пръсти и облизвала чиниите? Нямаше никаква представа.

Двете разговаряли за музика. Голяма почитателка на класиката, Сумире от малка обичала да се рови в сбирката с грамофонни плочи на баща си. Оказало се, че двете с Миу имат сходни вкусове. И двете обичали музика за пиано и смятали, че Соната № 32 на Бетховен е абсолютният връх в музикалната история и че несравнимото й изпълнение от Вилхелм Бакхаус за компанията „Дека“ е наистина съвършено. Какво очарование, каква радост от живота струели от нея!