Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Бащата на Сумире почти не говорел за покойната си съпруга. Не бил словоохотлив човек и се стремял да не се поддава на емоциите — сякаш те били нещо като устни инфекции, които искал да избегне. Сумире не помнеше някога да го е разпитвала за майка си. Само веднъж, когато била съвсем малка, неизвестно по какъв повод го попитала: „Що за човек беше майка ми?“ Съвсем ясно си спомняше този разговор.

Баща й извърнал поглед и се позамислил, после рекъл: „Тя имаше много добра памет. И красив почерк.“

Какъв странен начин да обрисуваш някого. Сумире очаквала с открито сърце да чуе топли думи, които да бъдат източник на утеха за душата й, да й служат като стълб и опора в несигурния и труден живот тук, на тази трета планета от слънчевата система. Чакала, затаила дъх, отгърнала първата снежнобяла страница на бележника си. Но уви, красивият й баща не съумял да изрече тези думи, думите, които й били най-потребни.

Той се оженил повторно, когато тя била шестгодишна, и след две години се родил малкият й брат. И мащехата й не блестяла с хубост. На това отгоре нямала особено силна памет и почеркът й не бил кой знае какво. Но като човек била добра и справедлива. Малката Сумире, нейната заварена дъщеря, извадила късмет. Не, късмет не е точната дума — все пак баща й бил този, който избрал тази жена за своя спътничка в живота. Той може да не бил идеалният баща, но при избора на съпруга знаел какво прави.

През дългото и трудно девичество на Сумире обичта на мащехата й към нея била безусловна. Дори когато Сумире заявила, че възнамерява да напусне института и да пише романи, нейната мащеха — макар и да имала собствено мнение по въпроса — уважила решението й. Тя винаги се радвала, че Сумире проявява толкова силна любов към четенето, и поощрявала литературните й занимания.

Мащехата успяла да придума баща й и двамата решили да издържат Сумире, докато навърши двайсет и осем години. Ако впоследствие не е способна да си изкарва прехраната с писане, да се оправя както може. Ако не била мащехата й да се застъпи за нея, било напълно възможно Сумире да се окаже захвърлена — без средства, без необходимите умения за оцеляване — в дивата пустош на грубата, лишена от чувство за хумор действителност. Но, разбира се, Земята не се върти около Слънцето просто за да могат хората на всяка цена да си прекарват добре живота на нея.

Сумире срещна своя „любим спътник“ две години и нещо, след като заряза следването.

По онова време живееше в едностаен апартамент в Кичиджоджи, с минимум мебели и максимум книги. Ставаше от сън по пладне и следобед се разхождаше в парка Инокашира с ентусиазма на поклонник, запътил се през горите към светите места. При хубаво време сядаше на някоя пейка, нагъваше сух хляб, пушеше цигара след цигара и четеше. Ако беше студено или валеше дъжд, влизаше в някое старинно кафене, където гърмеше класическа музика, свиваше се на протритото канапе, четеше и слушаше със сериозно изражение симфонии на Шуберт, кантати на Бах… Вечер изпиваше една бира и се гощаваше с готова храна, която купуваше от близкия супермаркет.

До единайсет часа седеше зад писалището си, на което винаги имаше термос с горещо кафе, голяма чаша (подарена й от мен за рождения й ден, с изрисуван Снафкин), пакет цигари „Марлборо“, стъклен пепелник. И примитивен компютър, разбира се, с по един знак на всеки клавиш.

Дълбока тишина. Умът й е бистър и ясен като нощното небе зиме. Голямата мечка и Полярната звезда са там горе, блещукащи светлинки. Сумире има толкова произведения за написване, толкова истории за разказване. Ако можеше само да открие правилния изход за тях, тези горещи мисли и идеи щяха да бликнат като лава, която да се втвърди в непрекъснат низ от художествени произведения, каквито светът никога не е виждал. Хората щяха да облещят очи от почуда при внезапния дебют на този многообещаващ млад писател с рядък талант . На вестникарските страници за културни събития щяха да се появят нейни снимки, на които тя е самоуверено усмихната, а редакторите щяха да изтъркат прага на дома й.

За съжаление не се случи нищо подобно. Сумире съчини началото на няколко произведения и края на други. Но никога не написа такова, което да има и начало, и край.

Не че изпадна в творческа криза, съвсем не. Тя пишеше непрекъснато — всичко, което й хрумнеше. Проблемът бе, че пишеше прекалено много . Човек би си помислил, че трябва само да отстрани всичко излишно и готово. Но при нея нещата не бяха толкова прости, тъй като никога не можеше да реши какво е необходимо да махне и какво да остави. Когато на следващия ден препрочиташе напечатаното вечерта, й се струваше, че или не може да се изхвърли нито дума, или всичко трябва да се унищожи. Понякога в пристъп на отчаяние накъсваше на парчета целия ръкопис и го предаваше на кофата за боклук. Ако бе зимна нощ и в стаята на Сумире гореше камина, със сигурност би станало по-топло и всичко това щеше да напомня Бохеми на Пучини, но в едностайното жилище на Сумире, разбира се, нямаше камина. Каква ти камина — там нямаше телефон, нито дори що-годе прилично огледало.