Харуки Мураками: Спутник, моя любов

Надвисна мъртва тишина. Сумире като че искаше да чуе моето съвсем банално мнение.

След малко заговорих.

— Много, много отдавна в Китай имало градове с високи крепостни стени с огромни, величествени порти. Тези порти не били просто врати, през които хората влизат и излизат, те имали много по-важно значение. Съществувало поверие, че тези порти са обитавани от духа на града. Или поне, че би трябвало да са обитавани от него. По същия начин в средновековна Европа се смятало, че катедралата и централният площад са душата на града. Ето защо дори днес в Китай са запазени множество възхитителни порти. Знаеш ли как са ги строили китайците?

— Нямам представа — отвърна Сумире.

— Изкарвали каруците си и отивали по места, където някога са се водили сражения. Там събирали вече избелелите кости, заровени в пръстта или разпръснати наоколо. В Китай, с неговата богата история, на всяка крачка се натъкваш на такива места, някогашни бойни полета — така че не им се налагало да търсят костите далече. На входа на града издигали огромна порта и вграждали костите в нея. Вярвали, че по този начин отдават почит на загиналите воини и те ще продължат да защитават града. Има и още нещо. Когато портата била готова, китайците водели там няколко кучета, прерязвали им гърлата и напръсквали портата с кръвта им. Само чрез смесването на прясната кръв с изсъхналите кости древните души на загиналите щели да се съживят като с магия. Поне такова било поверието.

Сумире мълчаливо чакаше да продължа.

— Когато пишеш книги, става почти същото. Събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното .

— Искаш да кажеш, че трябва да изляза и сама да намеря своето куче?

Кимнах.

— И да пролея прясна кръв?

Сумире прехапа долната си устна и потъна в мисли. После хвърли още няколко нещастни камъчета в езерцето.

— Никак не ми се иска да убивам животни.

— Е, това е само една метафора — рекох. — Не се налага да убиваш…

Както обикновено, бяхме седнали един до друг в парка Инокашира, на любимата пейка на Сумире. Пред нас бе езерцето. Нямаше вятър. Окапалите листа бяха като залепени на водната повърхност. Някъде в далечината бе запален огън, защото миришеше на дим. Във въздуха се носеха аромати от края на есента. Далечните звуци се чуваха съвсем ясно.

— Според мен ти се нуждаеш от време, за да натрупаш опит — казах.

— Време, за да натрупам опит — унесено повтори Сумире и вдигна поглед към небето. — По отношение на времето нищо не може да се направи, то просто си тече. А за опита не ми говори. Не че се гордея с това, но аз не изпитвам никакво сексуално желание. А какъв опит може да има един писател, ако не чувства страст? Ще е като готвач, който няма апетит.

— Не знам къде може да се е дянало сексуалното ти желание — казах на шега. — Може би просто се е скрило някъде. Или е излязло да се поразходи и е забравило да се върне. Изобщо любовта е доста шантаво нещо. Може да дойде съвсем ненадейно и да те грабне. Или пък да се появи утре. Знае ли човек.

Сумире отвърна поглед от небето и го насочи към лицето ми.

— Като торнадо?

— Да, така е.

Тя се замисли.

— Някога виждал ли си истинско торнадо?

— Не — отвърнах. За щастие в префектура Токио не се срещат торнада.

И ето че след около половин година Сумире внезапно и абсурдно бе завладяна от една любов, подобна на торнадо, точно както бях предрекъл. Тя обикна жена със седемнайсет години по-възрастна от нея, нейния „любим спътник“.

Когато на сватбеното тържество Сумире и Миу се озовали на една маса, като повечето хора в такава ситуация те се представили една на друга. Сумире мразеше името си и по възможност се стараеше да го скрие. Но ако някой те пита как се казваш, не можеш да не му отвърнеш — от учтивост.

Според баща й името Сумире било избрано от покойната й майка. Тя много харесвала песента „Теменужка“ на Моцарт и отдавна била решила, че ако й се роди дъщеря, ще я нарече Сумире. На полѝцата с грамофонни плочи във всекидневната им имало плоча с песни на Моцарт, без съмнение тъкмо онази, която слушала майка й, и когато била малка, Сумире внимателно поставяла тежката дългосвиреща плоча върху диска на грамофона и слушала песента отново и отново. Изпълнявала я Елизабет Шварцкопф с Валтер Гийзекинг на пианото. Сумире не разбирала текста, но слушайки изящната мелодия, била сигурна, че в песента се възхвалява красотата на теменужките, нацъфтели по ливадите. Представяла си такава гледка и тя много й харесвала.