Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

Междувременно, реши Помпей, той щеше да се срещне с Апий Клавдий цензора и да му подшушне, че ще е много разумно да изхвърли повечето от привържениците на Цезар от сената. Апий Клавдий с готовност щеше да се възползва… и без съмнение да стигне дотам, че да се опита да изгони Курион. Луций Пизон, другият цензор, щеше да наложи вето. Макар и вероятно не върху отстраняването на по-дребните риби, доколкото познаваше мързеливия Луций Пизон.

В началото на октомври Тит Лабиен изпрати вест, че Цезар напуснал Италийска Галия и с присъщата си бързина предприел поход до крепостта Неметоцена в земите на белгите атребати, където били разквартирувани Пети, Девети, Десети и Единайсети легион под командването на Требоний. Требоний изпратил спешно известие, че атребатите отново се готвели за размирици.

„Чудесно!“ — помисли си Помпей. Докато Цезар е на хиляди километри от Рим, той щеше да използва слугите си, за да разпространи различни слухове — колкото повече, толкова по-добре. Да продължи да подклажда огъня! И така до Атик достигна слух, че Цезар бил на път да прехвърли още четири легиона (Пети, Девети, Десети и Единайсети) през Алпите в Плаценция, за да сплаши сената да остави на мира провинциите му, когато дойде време въпросът да бъде обсъждан през ноемврийските иди.

Защото, писа Атик в едно спешно писмо до Цицерон, който бе достигнал Епир по пътя си от Киликия за дома, всички в Рим знаели, че Цезар в никакъв случай няма да се съгласи да се раздели с войската си. Уплашен, Цицерон избяга през Егейско море до Атина, където стигна през фаталните октомврийски иди. И писа на Атик, че предпочитал да бъде разгромен на бойното поле с Помпей, отколкото да постигне победа с Цезар.

Атик се втренчи удивено в писмото на Цицерон. Що за изразни средства! Наистина ли така мислеше Цицерон? Наистина ли вярваше, че назрява гражданска война и че Помпей и останалите честни римляни нямат никакъв шанс срещу Цезар. Мнение, не се съмняваше Атик, заимствано от малкия му брат, Квинт Цицерон, който бе служил при Цезар през най-тежките години на галската война. Е, ако наистина Квинт Цицерон мислеше така, умно ли бе Атик да говори или върши неща, които биха накарали Цезар да го смята за враг?

И така, Атик прекара следващите няколко дни в уреждане на финансите си, сетне замина за Кампания да посети Помпей, който се беше върнал в неаполитанската си вила. В Рим още се носеха слухове за онези четири легиона, разположени в Плаценция (макар че всеки, който познаваше някого от Плаценция, постоянно получаваше уверения, че там няма абсолютно никакви войски).

По въпроса с Цезар обаче Помпей се изказваше твърде уклончиво и отбягваше да изрази твърдо становище. Атик се отказа от тази тема (като мислено се зарече да продължи да действа според повелята на здравия разум и да не върши нищо, което би подразнило Цезар) и премина в хвалебствия по отношение на Цицероновото управление в Киликия. И в това изобщо не преувеличаваше. Домошарят и книжен плъх Цицерон се беше справил удивително добре — от справедливата и разумна реорганизация на киликийските финанси до кратката и изгодна военна кампания. Помпей се съгласяваше с всичко с безизразно лице. „Как ли щеше да реагираш, ако ти бях казал, че Цицерон предпочита поражение с теб пред победа с Цезар?“ — помисли си злобно Атик. Вместо това той продължи да говори за победите на Цицерон в Кападокия и Аманус. Помпей се съгласи, че той си бил заслужил триумфа, и го увери, че лично щял да пледира за това в сената.

Това, че не присъства на съдбовното заседание през ноемврийските иди, бе красноречиво — Помпей не очакваше сенатът да постигне успех и не искаше да се унижава повече, слушайки старата песен на Курион: каквото бъде предприето срещу Цезар, да бъде предприето в същия момент и срещу Помпей. Тук излезе прав. Сенатът не постигна нищо, положението оставаше все така безизходно; когато Курион мълчеше, говореше Антоний.

Обикновените граждани не се интересуваха особено от всичко това; дългогодишният опит ги бе научил, че при всички политически катаклизми основните жертви се дават от онези, които заемат горните стъпала на социалната стълбица. И по-голямата част от тях смятаха, че Цезар е по-полезен за Рим от добрите люде.

В редовете на конниците, особено сред онези, които бяха достатъчно изтъкнати, за да принадлежат към осемнайсетте центурии, мненията бяха съвсем различни… и нееднозначни. При евентуална гражданска война те имаха да губят доста повече. Деловите им начинания щяха да се провалят, събирането на отпуснатите заеми щеше да стане невъзможно, приходите щяха да секнат и задграничните предприятия щяха да станат неуправляеми. Най-лошото бе несигурността: кой имаше право, кой говореше истината? Наистина ли имаше четири легиона в Италийска Галия? И ако наистина бяха там, защо никой не можеше да ги види? И защо, ако всъщност тези легиони не бяха там, толкова упорито се носеше този слух? Интересуваха ли се Катон, Марцелите и съмишлениците им от друго, освен от желанието си да дадат на Цезар урок? И какъв всъщност щеше да е този урок? Какво толкова бе сторил Цезар, което никой друг да не е правил? Какво щеше да стане с Рим, ако Цезар се кандидатираше задочно и избегнеше делата за държавна измяна, подготвяни от добрите люде срещу него? Отговорът на този въпрос бе ясен за всички, освен за добрите люде: нищо! Рим щеше да продължи да съществува. Гражданската война обаче щеше да бъде истинска катастрофа. А тази гражданска война, изглежда, щеше да се води без всякакви правила. Имаше ли нещо по-непонятно и маловажно за един делови човек от принципността? Да започнеш война само заради принципа? Истинска лудост! Заточва конниците започнаха да оказват натиск върху различни сенатори да бъдат по-внимателни към Цезар.