Колийн Маккълоу - Цезар (Част III - Рубикон)

Малко думи бяха разменени на тази вечеря. Цезар яде обичайното си скромно меню — малко хляб, няколко маслини, парче сирене, сетне изми ръце и стана от курулното си кресло, което, както забелязаха легатите му, явно нямаше намерение да изостави.

— На конете — нареди той.

Конят, който възседна обаче, не беше някое от няколкото му красиви, добре гледани животни — беше жребецът с набраздени копита, сякаш разделени на отделни пръсти. Както другите два подобни коня, които бе яздил през годините, след като Сула му беше подарил първия, този ветеран от Галската война бе с гладка червеникава козина и дълга грива, добре охранен и подходящ за всеки военачалник, който (като Помпей) не предпочиташе бял жребец. Всяко от копитата му бе разделено на три отделни пръста.

Легатите го наблюдаваха като хипнотизирани от конете си. Най-после да получат недвусмислен знак за започване на война. Щом Цезар яздеше този кон, значи очакваше битка.

Той подкара животното бавно по пожълтялата есенна трева между дърветата към искрящата река. И на граничния бряг спря.

„Това е. Още мога да се върна. Все още не съм нарушил законността, конституцията. Ала прекося ли веднъж тази незабележителна с нищо река, аз се превръщам от слуга на страната си в неин агресор. От две години обаче аз очаквам този момент. Преминах през всичко — планирах, чертах, стремих се с всички сили към целите си. Направих невероятни отстъпки. Бях готов дори да се задоволя с Илирикум и един легион. Ала през цялото време знаех, че те няма да отстъпят. Че са решени да се изплюят върху мен, да забият лицето ми в праха, да ме унищожат. Ти си го изпроси, Катоне. Сега ще си го получиш. Принуди ме да тръгна срещу собствената си страна, да обърна гръб на законността. Помпей, ти най-после ще разбереш какво е да се изправиш пред достоен противник. В момента, в който конят ми намокри копита, аз съм престъпник. И за да изтрия срама от името си, аз ще започна война, ще се бия срещу собствените си сънародници — и ще победя.“

„Какво ме очаква отвъд Рубикон? Колко легиона са успели да съберат? Колко са подготвени? Аз се осланям само на предчувствието, че още не са предприели нищо. Че Помпей не знае как да започне война, а добрите люде нямат представа как се води. Въпреки всички военни почести и той никога не е започвал война. Той е специалист по обиране на лаврите. Добрите люде пък умеят само да обявяват войни. Как ще съжителстват те, щом започнат истинските сражения? Те ще го бавят, ще се опитват да му пречат, да го поучават. Мислят си, че е игра. Не реалност. Е, може би наистина е игра. А аз имам и късмет, и умения да я играя.“

Изведнъж той изви глава назад и се засмя; спомни си една строфа от любимия си поет Менандър.

— Хвърлете заровете! — изкрещя на гръцки, пришпори коня си и препусна през Рубикон към Италия и гражданската война.

Ариминум не беше в особено войнствено настроение — когато Цезар и Тринайсети легион навлязоха в този процъфтяващ град в началото на Фламиниевия път, жителите му ги посрещнаха въоръжени с есенни гирлянди, накичиха с тях войниците и приветстваха гръмко Пълководеца. Цезар трябваше да признае, че това го изненада — Ариминум се намираше във владенията на Помпей и можеше да предпочете него и сената. Колко ли битки щеше да му се наложи да води в такъв случай? Той научи, че Терм бил в Игувиус, Луцилий Хир — в Камеринум, Лентул Спинтер — в Анкона, а Вар — в Ауксинум. Лентул Спинтер имал най-голям успех в събирането на войска — около десет кохорти, другите били мобилизирали по две. Не особено опасен противник за Тринайсети. Особено след като обикновените жители на Италия бяха на страната на Цезар. Това му донесе голямо облекчение. Той не желаеше кръв и колкото по-малко се пролееше, толкова по-добре.

Антоний, Квинт Касий, Курион и Целий пристигнаха в лагера сутринта на единайсетия ден на януари. Двамата народни трибуни представляваха окаяна картина с разкъсаните си тоги, насинени и издрани лица — идеални за целите на Цезар. Той събра Тринайсети и показа Антоний и Касий на войниците.

— Ето защо сме тук! — заговори Пълководеца. — Това трябва да предотвратим! Никой в Рим, независимо към каква институция принадлежи, няма право да накърнява неприкосновеността на народните трибуни, чиято задача е да защитават огромна част от римския народ, от безимотните и войниците до предприемачите и държавните служители! Защото не мога да нарека плебеите в сената иначе, освен патрициански слуги. Като се отнасят към народните си трибуни както патрициите, те плюят на плебейското си наследство! Личността на народния трибун е неприкосновена, правото му на вето е неотменимо. Неотменимо! Единственото прегрешение на Антоний и Касий е това, че са наложили вето на едно цинично предложение, насочено срещу тях, насочено срещу мен. Тези завистливци са се почувствали заплашени от мен, от това, че разнасям славата на Рим по целия свят, че нося нови богатства в римската хазна. Защото аз не съм един от тях. Сенатор, да. Магистрат, да. Консул, да. Но никога не съм принадлежал към тази групичка тесногръди, завистливи нищожества, които наричат себе си „добрите люде“! Които правят всичко, за да лишат народа от участие в управлението. Които се стремят да съсредоточат цялата власт в ръцете на сената. На техния сенат, момци, не на моя! Моят сенат е ваш слуга. Техният сенат иска да бъде ваш господар. Иска да решава колко да ви плаща, кога да приключва службата ви при пълководци като мен, дали да получавате малко късче земя, след като се оттеглите. Иска да регулира размера на премиите ви, процента, който получавате от плячката, колко от вас да бъдат включени в триумфалното шествие. Те дори искат да решават дали да ви удостоят с правото на римско гражданство, дали превитите ви в услуга на Рим гърбове могат да бъдат бичувани. Искат вие, войници на Рим, да признаете сената за свой господар. Искат да бъдете унижени като най-долните просяци по улиците на сирийските градове.