Аарон е тук, върнал се е от разходката си из полето и проповядва, докато другите се молят. Чувам не само Шума му, но и гласа му, непрекъснато повтаря саможертвата така и писанието иначе, и благословия, и святост , и мърмори и пак мърмори безкрай, така че Шумът му прилича на сив огън, скрит и неясен зад мърморенето и всъщност Аарон може и да е намислил нещо, но аз да не мога да го уловя в Шума му, сещате ли се? Проповедта крие нещо, заровено отзад в мислите му и вече дори започвам да се досещам какво е това нещо.
После чувам едно Млади Тод? в Шума му и казвам:
— По-бързо, Манчи.
Буквално прелитаме край Църквата.
Последното, край което трябва да преминете, когато пресичате Прентистаун, е Къщата на Кмета, а от там се носи най-странният и мъчителен Шум, защото Кметът Прентис…
Кметът Прентис е различен.
Неговият Шум е ужасяващо чист и като казвам „ужасяващо“ имам предвид в буквалния смисъл. Защото, виждате ли, Кметът Прентис смята, че в Шума може да бъде въведен ред. Той мисли, че Шумът може да бъде разпределен, да бъде впрегнат някак си, да бъде използван с определена цел. Когато минаваш край Къщата, чуваш вътре Кмета, чуваш него и най-приближените му хора — помощниците му и разни подобни, и те все правят разни упражнения за мисълта: броят и си представят идеални форми, и повтарят подредени мантри като АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ, каквото и да означават, и на човек започва да му се струва, че по този начин Кметът си създава една малка армия, че се подготвя за нещо, сякаш кове някакво оръжие от Шума.
Усещам, че то е заплаха. Чувствам се така, сякаш светът се променя, а аз изоставам и никога вече няма да мога да наваксам.
1 2 3 4 4 3 2 1 АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ 1 2 3 4 4 3 2 1 АКО ЕДИН ОТ НАС ПАДНЕ, ПАДАМЕ ВСИЧКИ.
Аз скоро ще бъда мъж, а мъжете не бягат от страх, обаче сега побутвам Манчи и двамата отминаваме още по-бързо, заобикаляме Къщата на Кмета колкото е възможно по-отдалеч, докато тя остава зад нас, а ние стъпваме на чакъления път, който води към дома.
Скоро се отдалечаваме и от града и Шумът става с една идея по-тих (никога не спира напълно) и двамата с Манчи започваме да дишаме малко по-леко.
Манчи лае:
— Шум, Тод.
— Много си прав — отвръщам.
— Тихо в блатото, Тод — казва Манчи. — Тихо, тихо, тихо.
— Да — отговарям, но после се сещам и бързам да добавя — Млъквай, Манчи — и го удрям по задницата, а той казва „Ох, Тод?“, но аз не го слушам, а се обръщам нервно към града, но нищо не може да спре Шума, когато веднъж е излязъл от теб, нали така? Ако Шумът се виждаше и можеше да го гледаш как се носи из въздуха, чудя се дали щях да видя как дупката в Шума излиза от мен, изплува от мислите ми, където се мъча да я скрия и да я предпазя, а тя всъщност е толкова малко парченце Шум и толкова лесно може да се изгуби сред общия рев на всичкия друг Шум, но ето ти я и нея, източва се от мене и се понася, понася се, понася се все назад, към света на мъжете.
— И къде всъщност беше? — казва Килиън, когато ни вижда с Манчи да завиваме от пътя. Легнал е на земята, наполовина напъхан в малкият ни генератор — онзи, дето е от предната страна на къщата — и поправя онова, което на свой ред се е повредило този месец. Ръцете му са омазани с грес, на лицето му е изписано раздразнение, а Шумът му жужи като облак разгневени пчели и аз чувствам как започвам да се ядосвам, а още дори не съм влязъл истински у дома.
— Бях в блатото да набера ябълки за Бен — отвръщам.
— Има достатъчно работа за вършене, обаче малкото момченце е хукнало да си играе — Килиън обръща поглед към вътрешността на генератора, нещо там издрънчава и той добавя:
— Мътните да те вземат!
— Не съм си играл, обясних ти вече, ама ти кога ли слушаш! — казвам аз, но май направо викам. — Бен искаше някакви проклети ябълки, та аз отидох да му набера малко от блатото!
— Аха — казва Килиън и ме поглежда. — А къде са ти ябълките тогава?
Защото, нали се сещате, аз не нося никакви ябълки. Дори не си спомням къде съм изпуснал торбичката, дето почнах да я пълня, ама сигурно е станало точно когато…
— Когато какво? — пита Килиън.
— Спри да подслушваш — отрязвам го аз.
Килиън въздъхва с любимата си въздишка и отпочва познатата песен:
— Не те караме да вършиш чак толкова много работа, Тод (това е лъжа) но не можем да се справяме с фермата сами (това е истина) и нали знаеш, че дори и ти да свършваше всичко, което ти възлагаме, а ти не го свършваш (това е лъжа, карат ме да работя като роб) пак сме за мустаците (това също е истина).
Читать дальше