Патрик Нес - Не пускай ножа

Аз съм Тод Хюит , мисля си, обаче днес това изобщо не успокоява Шума ми. Скоро ще бъда мъж.

— Овце! — казват овцете, когато минаваме край пасбището, без никакво намерение да спираме при тях. — Овце! Овце!

— Овце! — лае Манчи.

— Овце! — казват овцете в отговор.

Овцете имат по-малко неща за казване дори и от кучетата.

Ослушвам се за Шума на Бен, претърсвам фермата, докато най-после го чувам в ъгъла на една от нивите. Сеитбата е свършила, жътвата е чак след месеци, така че около пшеницата в момента няма кой знае колко работа, само генераторите, тракторът и електрическата вършачка трябва да се поддържат в изправност, за да са готови за работния сезон. Може би си мислите, че сега е редно да получавам малко помощ около овцете, обаче не, никаква помощ не получавам.

Чувам как Шумът на Бен тананика една песничка близо до напоителната тръба, така че се обръщам и тръгвам напряко през нивата към него. Шумът на Бен не прилича на Шума на Килиън. Шумът на Бен е по-ясен и по-спокоен и въпреки че Шумът не може да се види, този на Килиън винаги ми е изглеждал червеникав, докато този на Бен е син, а понякога дори зелен. Тези двама мъже са различни един от друг, много различни — като огън и вода, различни са Бен и Килиън, моите родители, ако мога така да ги нарека.

Работата е такава, че мама била приятелка с Бен още преди да заминат за Новия свят, защото двамата членували в Църквата по времето, когато било направено общото предложение за заминаването и изграждането на нови селища. Мама убедила тате, Бен убедил Килиън и когато корабите кацнали и градът бил основан, мама и тате всъщност започнали да отглеждат овце във фермата си до фермата на Бен и Килиън, които пък отглеждали пшеница и отначало всичко било прекрасно и всички били приятели, слънцето не залязвало, а мъжете и жените пеели радостни песни заедно и живеели, и се обичали, и никога не се разболявали, и никога, никога не умирали.

Тази история съм я чул от Шума, така че надали е вярна, но кой ли може да каже как точно са били нещата преди? Защото, разбира се, после съм се родил аз и всичко се променило. Диваците пуснали заразата, която убива жените и това бил краят на мама, а после почнала войната и била спечелена, и това, откъдето и да го погледнеш, бил краят на всички останали в Новия свят. Та, ето ме мене, малко бебе, което и понятие си няма какво става, обаче не съм единственото бебе тогава, били сме много бебета, а изведнъж се оказва, че само половината от населението на града е останало живо, при това само мъже, и те трябва да се грижат за нас — за бебетата и за малките момчета. Та затова много от нас измрели, а аз съм извадил късмет, защото Бен и Килиън ме прибрали, някак си се подразбирало, че трябва да ме приберат и след това вече те ме хранеха и ме отгледаха, и ме научиха на всичко и в общи линии направиха така, че да остана жив.

Затова съм нещо като техен син. Е, докрай си останах „нещо като“, никога не са ме имали за истински син. Бен казва, че Килиън непрекъснато ми се кара, защото го е грижа за мен, но дори и да е вярно, това е доста странен начин да покажеш, че те е грижа за някого, начин, дето, ако питате мен, понякога изглежда така, сякаш въобще не те е грижа.

Но Бен не е като Килиън, Бен е добър човек , което е нещо като изключение в Прентистаун. Всичките останали 145-ма мъже в този град, дори и онези от тях, чийто последен рожден ден е минал току-що, дори и Килиън, макар и в по-малка степен, гледат на мен като на нещо, което в най-добрия случай могат да пренебрегнат, а в най-лошия — да ударят, а аз лично прекарвам по-голямата част от дните си в измисляне на разни начини, с които да ги карам да ме пренебрегват, само и само да не ме удрят.

Всички са такива, всички, освен Бен, и сега не мога да продължа да го описвам, защото ще се размекна като малко момче и ще започна да изглеждам като глупак, така че няма да го описвам повече, ще добавя само, че не познавам татко си, но ако някой ме събуди една сутрин и ми поръча да си избера някого, който да бъде мой татко, ако ми каже ей така: Хайде, момче, избери си когото искаш, никак, ама никак няма да сгреша, ако избера Бен.

Ние приближаваме, а Бен си подсвирква и макар че още нито аз мога да го видя, нито той мен, той усеща, че приближавам и веднага сменя мелодията и започва да си тананика една песен, която познавам, Ра-а-ано една сутрин, когато слънцето изгря-я-ява , и която Бен казва, че била любимата песен на мама, обаче аз смятам, че просто е някаква негова си любима песен, защото той си я подсвирква и си я пее, откак се помня. Кръвта ми още бушува след спора с Килиън, но когато я чувам, веднага чувствам, че започвам да се успокоявам.