Патрик Нес - Не пускай ножа

Сигурен съм какво си мислите: как е възможно да не знам какво става, при положение че всеки Божи ден в продължение на толкова време съм чувал всяка една мисъл на двамата мъже, с които живея под един покрив? Всъщност, точно там е работата. Шумът неслучайно е наречен така, той е шумен . Той е само безкрайно бърборене и ропот, които се смесват в един общ голям хаос от звуци, мисли и образи и през половината от времето е невъзможно да измъкнеш от него абсолютно нищо смислено. Съзнанието на мъжете е голяма каша, а Шумът е живото, дишащо лице на тази каша. Той е едновременно и истината, и въобразената истина, и измислените образи, и фантазиите, Шумът казва нещо, но едновременно казва и точно обратното, и макар истината със сигурност да е някъде там, как можеш да разбереш кое точно е истината и кое — лъжата, при положение, че върху теб се излива всичко ?

Шумът представлява човека в суров, нефилтриран вид, а нефилтрираният човек не е нищо друго, освен жив хаос.

— Никъде не отивам — казвам аз, докато Бен и Килиън продължават да вършат онова, с което са се захванали. Не обръщат никакво внимание на думите ми.

— Никъде не отивам — повтарям аз, а Бен само ме подминава и влиза в молитвената стая да помогне на Килиън с дъските. Най-после намират онова, което търсят и Килиън го вдига нагоре — раницата, старата ми раница, която мислех, че съм изгубил някъде. Бен я отваря, надниква набързо вътре и аз виждам, че там има мои дрехи и нещо друго, което прилича на…

— Това книга ли е? — питам. — Не трябваше да сте я изгорили още преди сума ти време?

Те все не ми обръщат внимание и затаяват дъх: Бен вади книгата от раницата и двамата с Килиън се втренчват в нея напрегнато, а аз виждам, че това не е точно книга, по-скоро прилича на тефтер с хубава кожена корица, а после Бен разлиства страниците — те са с цвят на слонова кост и изпъстрени с ръкописни редове.

Бен затваря книгата внимателно, личи си, че тя е нещо много важно, увива я в найлонова торбичка да я пази от влагата и я пъха пак в раницата.

Двамата се обръщат към мен.

— Не мърдам от тук — потретвам.

Някой започва да чука по входната врата.

В първия миг всички мълчим неподвижно, направо сме замръзнали. В главата на Манчи се натрупват толкова много неща, които му се иска да излае, че той също мълчи объркано почти минута, докато най-после излайва „Вратата!“, но Килиън го сграбчва с едната ръка за нашийника, а с другата му стисва муцуната. Всички напрегнато се гледаме, без да знаем какво ще последва.

На вратата отново се чука и отвън долита глас:

— Знам, че сте вътре.

— Мътните да го вземат — казва Бен.

— Проклетият Дейви Прентис — добавя Килиън.

Господин Прентис Младши. Човекът на закона.

— Не се ли сещате, че чувам Шума ви? — казва господин Прентис Младши от другата страна на вратата. — Бенисън Мур. Килиън Бойд.

Гласът замълчава за миг.

— Тод Хюит.

— Е, дотука бяхме с криенето — казвам аз и скръствам ръце, защото раздразнението ми все още надделява над всички останали чувства.

Килиън и Бен отново се споглеждат, после Килиън пуска Манчи, казва на мен и Бен „Стойте тук“ и тръгва към вратата. Бен натиква торбата с храната в раницата и завързва здраво вървите. Подава ми я.

— Сложи си я на гърба — прошепва той.

Отначало не я вземам, но той отново ми я подава и лицето му е толкова сериозно, че аз я поемам от ръката му и я мятам на гръб. Тежи цял тон.

Чуваме как Килиън отваря входната врата.

— Какво искаш, Дейви?

— За теб съм Шериф Прентис, Килиън.

— Вдигаш ме от масата, Дейви — продължава Килиън. — Ела по-късно.

— Не, няма да дойда по-късно. Трябва да поприказвам с младия Тод.

Бен ме поглежда, в Шума му пулсира тревога.

— Тод е по работа из фермата — казва Килиън. — Тъкмо излезе през задната врата. Чувам го.

Това са инструкции за мен и Бен, разбирате ли! Но аз не мърдам никъде, преди да чуя какво ще стане по-нататък, затова не обръщам внимание на ръката на Бен, който ме дърпа към задната врата.

— За глупак ли ме вземаш, Килиън? — казва господин Прентис Младши.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да ти отговоря на този въпрос, Дейви?

— Чувам Шума му на пет метра зад тебе, Килиън. Чувам и Бен.

Ние пък чуваме как настроението му се променя.

— Искам само да поговоря с Тод. Няма да има никакви проблеми, той не е загазил.

— Защо тогава си донесъл пушката, Дейви? — пита Килиън, а Бен стисва рамото ми, сигурно дори не усеща, че го прави.