Патрик Нес - Не пускай ножа

Гласът и Шумът на господин Прентис Младши отново се променят.

— Изведи го тук, Килиън. Знаеш защо съм дошъл. Май една невинна малка думичка е излетяла от Шума на вашето момче и е обиколила града, ама нещо не можем да разберем за какво става дума, та искаме Тод да ни обясни и всичко да бъде ясно.

— Кои сте вие? — засича го Килиън.

— Негово Превъзходителство Кметът би желал да поприказва с младия Тод — господин Прентис Младши повишава тон. — И тримата излезте веднага тук, ясно ли е? Не искам повече неприятности. Просто ще си поговорим приятелски.

Бен категорично кимва към задната врата и аз повече не мога да споря. Започваме да пристъпваме бавно към нея, но Манчи не може да си държи дълго устата затворена и излайва:

— Тод?

— Не си правите сметката да се измъкнете тайничко отзад, нали? — вика господин Прентис Младши. — Разкарай се, Килиън.

— Махай се от земята ми, Дейви — отвръща Килиън.

— Няма да повтарям!

— Струва ми се, че казваш едни и същи неща вече за трети път, така че ако се мъчиш да ме заплашваш, време е да ти стане ясно, че не се справяш много добре.

Настъпва пауза, а Шумът и на двамата става много силен, Бен и аз разбираме какво ще последва и внезапно всичко става много бързо, чуваме силен удар, последван от други два бързо един след друг, а аз, Бен и Манчи се втурваме към кухнята, но когато нахълтваме вътре, всичко вече е приключило. Господин Прентис Младши седи на пода, покрил с длан устата си, а между пръстите му тече кръв. Килиън не само държи пушката на господин Прентис Младши, ами я е и насочил към него.

— Казах да се махаш от земята ми, Дейви — казва той.

Господин Прентис Младши вдига поглед към Килиън, после поглежда и нас, като продължава да притиска разкървавената си уста. Както вече обясних, той е само с две години по-голям от мен, едва може да изкаже цяло изречение, без гласът му да падне, но няма как, последният му рожден ден отмина, той стана мъж и ето ти го на, вече е наш шериф.

Кръвта от устата му се е размазала по редките кафеникави косми под носа му, които той нарича мустаци, нищо че другите не ги наричат никак, щото трудно ги забелязват.

— Нали разбираш, че това отговаря на въпроса, с който дойдох тук, той изплюва кръв и един зъб на пода. — Всички знаете, че това не е краят.

После вдига поглед и ме поглежда право в очите:

— Намерил си нещо, нали, момче?

Килиън насочва пушката право към главата на господин Прентис Младши.

— Вън — казва.

— Имаме планове за теб, момче — господин Прентис Младши ми се усмихва и се изправя на крака, а усмивката му е кървава. — Момчето, което остана последно. Само още един месец, нали така?

Поглеждам Килиън, но той само зарежда шумно пушката, за да подчертае отново последната си дума.

Господин Прентис Младши ни оглежда всички подред, изплюва се отново и казва:

— Ще се видим — опитва се да звучи кораво, обаче гласът му рязко става писклив и той хуква към града, колкото му държат краката.

Килиън тръшва вратата зад гърба му.

— Тод трябва да се маха от тук на секундата . Обратно през блатото.

— Знам — казва Бен, — просто се надявах, че…

— И аз се надявах — отвръща Килиън.

— Ей, ей, я чакайте малко — обаждам се аз. — Не се връщам в блатото. Там има диваци!

— Дръж мислите си тихи — казва Килиън. — Това е най-важното, по-важно от всичко друго, каквото и да ти се върти в главата.

— Е, това не е никак трудно, щото и без това нищо не знам! — казвам. — Никъде не отивам, докато някой не ми обясни какво става!

— Тод… — започва Бен.

— Те ще се върнат, Тод — пресича го Килиън. — Дейви Прентис ще се върне и няма да е сам, а ние няма да можем да те защитим, не и срещу всички тях заедно.

— Но…

— Край на споровете! — казва Килиън.

— Хайде Тод — намесва се Бен. — Манчи трябва да дойде с теб.

— О, божичко, става все по-весело! — казвам.

— Тод — обажда се Килиън, а аз го поглеждам и усещам, че нещо в него се е променило. В Шума му има нещо ново, тъга, тъга, която много прилича на скръб.

— Тод — повтаря той и после изведнъж ме сграбчва и ме прегръща много силно, ама с всички сили. Притиска ме твърде рязко и аз удрям ранената си устна в яката му, казвам „Ох!“ и го отблъсквам от себе си.

— Може и да ни намразиш заради това, което правим сега, Тод — казва той, — но опитай се да ни повярваш: правим го, защото те обичаме, разбираш ли?

— Не — отвръщам. — Не разбирам. Изобщо не разбирам.

Но Килиън вече не ме слуша, както обикновено. Изправя се и казва на Бен: