Патрик Нес - Не пускай ножа

— Хайде, тръгвайте, бягайте, аз ще ги задържа, колкото мога.

— Ще се върна по друг път — отвръща Бен, — ще опитам да ги отклоня от следата му.

Те стисват здраво ръце, гледат се в очите една дълга минута, после Бен ме поглежда, казва „Хайде“ и ме помъква към задната врата, а аз само виждам как Килиън взема пак пушката, вдига леко поглед и поглежда и мен в очите и аз разбирам — изписано е по лицето му и в целия му Шум — че това е по-сериозно сбогуване, отколкото изглежда, отварям уста да кажа нещо, но вратата се затваря между нас и Килиън изчезва.

— Ще те изпратя до реката — казва Бен, докато бързаме през нивите за втори път днес. — Ще вървиш по течението, докато стигнеш блатото.

— По течението няма път, Бен — казвам, — и е пълно с крокодили. Какво искаш, да ми видят сметката ли?

Очите на Бен са широко отворени и втренчени, но той продължава да бърза напред.

— Това е единственият път, Тод.

— Крокодили! Блато! Тихо! Ако! — лае Манчи.

Вече не питам какво става, защото явно никой не намира за необходимо да ми обяснява, затова просто продължаваме да крачим, без да спираме, минаваме край овцете на пасбищата — още не са прибрани в кошарите и вероятно никога вече няма да бъдат прибрани. „Овце!“ казват овцете, докато ни гледат как ги подминаваме. После отминаваме и големия хамбар, после и тръбите на напоителната система, като завиваме надясно и се отправяме натам, където почва пустошта, с други думи където почва цялата останала част от тая огромна пуста планета.

Бен мълчи, докато не стигаме до първите дървета.

— Храната в раницата ще ти стигне за известно време, но трябва да я пестиш, затова търси и плодове, яж, каквито намериш и ловувай, когато е възможно.

— Колко дълго трябва да се крия? — питам. — Кога ще мога да се върна?

Бен спира. Вече сме сред дърветата. Реката е на трийсет метра от нас, но вече я чуваме, защото тук тя тече стръмно надолу към блатото.

Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш съм попаднал на най-самотното място на света.

— Няма да се връщаш, Тод — тихо казва Бен. — Вече никога не можеш да се върнеш.

— Защо да не мога? — питам аз, а гласът ми е изтънял и мяукащ като на малко коте, но нищо не мога да направя. — Какво лошо направих, Бен?

Бен идва до мене.

— Нищо лошо не си направил, Тод. Изобщо нищо не си направил, не си виновен — той ме прегръща силно и аз усещам как гърдите ми силно се стягат и съм объркан, и уплашен, и ядосан. Тази сутрин, като станах от леглото, всичко си беше наред, а ето ти сега, отпращат ме далеч от дома, Бен и Килиън се държат, сякаш умирам и това не е честно, не знам защо не е честно, но просто не е честно.

— Знам, че не е честно — казва Бен, като се дръпва назад и се вглежда напрегнато в лицето ми, — но обяснение има.

Обръща ме с гръб към себе си, рови в раницата и изважда нещо от там.

Книгата.

Поглеждам го за миг и отклонявам очи.

— Знаеш, че не мога да чета много добре, Бен — казвам и се чувствам смутен и глупав.

Бен прикляка леко, за да ме гледа право в очите. Шумът му изобщо не ме успокоява.

— Знам — каза той нежно, — винаги съм искал да продължим и да отделям повече време за…

Млъква. Повдига книгата към мен.

— Това беше на майка ти — казва. — Книгата е нейният дневник, тя го започна в деня, в който ти се роди, Тод.

Бен свежда очи към книгата.

— Води го до деня, в който почина.

Прокарва ръка по корицата.

— Обещахме й да се грижим за теб, да те пазим от всичко лошо — продължава той. — Обещахме й го, а след това трябваше да изхвърлим обещанието от мислите си, за да няма никакви следи от него в Шума ни, ама нищичко, за да не разбере никой какво се каним да правим.

— В това число и аз — казвам.

— Ти също не трябваше да разбираш, Тод, налагаше се. Ако нещо от плановете ни проникнеше в твоя Шум, а след това стигнеше до града, то…

Той не довършва.

— Както и да е, днешният ден обаче е една голяма изненада — продължава и вдига поглед към небето, сякаш да обясни и на него каква голяма изненада е днешният ден. — Никой не предполагаше, че нещо такова може да се случи.

— Онова в блатото е опасно , Бен. Чувствам го.

Но той само ми протяга отново книгата.

— Бен…

— Знам, Тод — казва Бен, — но те моля, трябва да опиташ да се справиш.

— Не, Бен, не…

Той отново приковава погледа ми със своя.

— Вярваш ли ми, Тод Хюит?

Почесвам се по бузата. Не знам отговора на този въпрос.

— Разбира се, че ти вярвам — казвам, — или поне ти вярвах , преди да почнеш да ми опаковаш багажа, без да ме уведомиш предварително, че заминавам.