Патрик Нес - Не пускай ножа

Отдалечили сме се достатъчно от фермата, вече не чувам нищо от там, а реката извива малко на изток, преди да се влее в блатото, така че течението й ни отдалечава и от града, и минута по-късно вече нищо не ни преследва, и докато бягаме се чува само моят Шум, Шумът на Манчи и плисъкът на реката, който е точно толкова силен, че напълно да прикрие Шума на ловуващите крокодили. Бен казва, че това се е получило в резултат от „еволюцията“, но пък ми е и поръчал да не мисля много-много за еволюция, когато съм близо до Аарон.

Дишам тежко, а Манчи пъхти, сякаш ще падне всеки момент, но и двамата не спираме. Слънцето вече залязва, но е още много светло и ясно чувстваш, че в тази светлина не можеш да се скриеш. Теренът под краката ни става по-равен, но вече сме толкова близо до водата, че земята е мочурлива. Става все по-кално и ние напредваме все по-бавно. Шаварът става все по-гъст, но това е положението, няма какво да се направи.

— Ослушвай се за крокодили — казвам на Манчи. — Дръж си ушите отворени.

Защото течението на реката тук е по-бавно и плисъкът е по-тих, и ако накараш собствения си Шум също да утихне достатъчно, можеш да ги чуеш. Земята подгизва все повече. Вече едва-едва крачим, газейки в калта. Стискам ножа все по-силно и го насочвам напред.

— Тод? — обажда се Манчи.

— Чуваш ли ги? — прошепвам аз, като се мъча едновременно да си гледам в краката, да наблюдавам шавара и да следя къде ходи Манчи.

— Крокодили, Тод — излайва той, но също много, много тихо.

Спирам и се заслушвам.

И, ето там, в шавара, ето ги, не е само един, Шумът идва от много места… чувам ги. Плът , казват те.

Плът и пир и зъб .

— Мътните го взели — казвам.

— Крокодили — повтаря Манчи.

— Давай — казвам и двамата започваме да газим с плясък, защото калта става все по-рядка. Обувките ми потъват на всяка крачка, водата ги пълни и вече пред нас няма друг път, освен право през шавара. Лекичко размахвам ножа пред себе си, докато крачим без да спираме.

Поглеждам напред и виждам накъде вървим: все нагоре и малко вдясно. Отминали сме града и сме стигнали мястото, където дивите поля се спускат покрай училището и се преливат в блатото и стига само да успеем да прегазим мочурите наоколо, за да стигнем на сигурно място, да стъпим на пътеките и да потънем в мрака на блатото.

Кога бях за последно там, а, нима беше едва тази сутрин?

— Побързай, Манчи — казвам. — Почти стигнахме.

Плът и пир и зъб , и кълна се, идват все по-близо.

— Давай!

Плът .

— Тод?

Газим право през шавара, едва си изтеглям краката, които затъват в калта на всяка крачка, и плът и пир и зъб .

А след това чувам смотано куче …

И разбирам, че с нас е свършено.

— Бягай! — крясвам.

И двамата хукваме, Манчи изджафква стреснато и скача край мен, а аз виждам как един крокодил напредва през шавара точно пред кучето, докато наближава достатъчно и се хвърля право към него, но Манчи е толкова уплашен, че скача по-високо от крокодила, по-високо от когато и да било, сигурно сам не знае как скача толкова високо, но зъбите на крокодила изтракват напразно във въздуха и той се приземява с плясък до мен и изглежда яко ядосан, а аз чувам как Шумът му изсъсква смотано момче и побягвам напред, а крокодилът скача отново, този път към мен, а аз вече не мисля, обръщам се рязко и силно замахвам напред и нагоре, а крокодилът се стоварва право отгоре ми, устата му е отворена, а ноктите — извадени, а аз мисля как всеки миг ще умра и трескаво пълзя назад през калта, докато се измъквам на малка сушина, а крокодилът е изправен на задните си крака и тича към мен през шавара, и аз крещя още цяла минута, а Манчи лае, та се къса, докато осъзная, че крокодилът вече изобщо не тича след мен, че крокодилът всъщност е мъртъв, а моят нов нож е пробол цялата му глава и още стои забит там, и единствената причина, поради която крокодилът мърда, е, че и аз мърдам, без да пускам ножа, а сега го тръсвам малко по-силно, мъртвият крокодил се изхлузва от острието и пада в калта, а аз потъвам в безкрайната радост от това, че съм още жив.

Дишам тежко от заряда в кръвта, а Манчи лае ли лае и двамата се смеем от облекчение и тогава аз осъзнавам, че сме вдишали твърде много шум и сме пропуснали да чуем нещо изключително важно.

— Отиваш ли някъде, млади Тод?

Аарон. Надвесен точно над главата ми.

Преди да мръдна, той ме зашлевява страшно през лицето.

Падам назад, раницата се забива в ребрата ми и заприличвам на обърната по гръб костенурка. Бузата и окото ми вият от болка, не съм сторил още нищо, когато Аарон ме сграбчва за ризата отпред и за кожата отдолу, и ме изправя на крака. Пищя, защото ужасно боли.