Патрик Нес - Не пускай ножа

И спирам.

Спирам неподвижно.

Но не пускам, определено не пускам ножа.

И ето го и него, гледа към нас, диша тежко, клекнало е в корените на дървото, свило се е по-далеч от Манчи, в очите му има смъртен страх, но все пак е вдигнало ръка в някаква жалка защита.

Аз просто спирам.

Стискам здраво ножа.

— Дивак! — лае Манчи, но вече го е страх да нападне, след като вижда, че и аз съм се спрял. — Дивак! Дивак! Дивак!

— Млъквай, Манчи — казвам.

— Дивак!

— Млъкни , ти казвам! — крясвам и той млъква.

— Дивак? — казва веднага, но вече не е сигурен в нищо. Преглъщам като се мъча да отпусна свитото си гърло, да отпусна страшната тъга, която ме залива и залива, докато гледам как то ме гледа в отговор. Да знаеш е опасно и човеците лъжат, а светът се променя, независимо дали искаш или не.

Защото това пред мене не е дивак.

— Това е момиче — казвам.

Това е момиче.

— Това е момиче — повтарям. Все още дишам тежко, все още усещам натиск в гърдите и определено все така държа ножа насочен право напред.

Момиче.

То ме гледа така, сякаш ще го убием всеки момент. Свито е цялото на топка, мъчи се да стане възможно най-незабележимо и отлепя очи от Манчи само за миг, за да погледне към мен.

Към мен и моя нож.

Манчи сумти и ръмжи, козината на гърба му е настръхнала, подскача нервно, сякаш му пари под краката, изглежда е толкова напрегнат и объркан, колкото съм и аз и няма никакъв шанс да се успокои.

— Какво момиче? — лае. — Какво момиче?

Иска да каже: Какво означава „момиче“.

— Какво момиче? — продължава да лае Манчи, после започва да ни се струва, че момичето всеки момент ще се прехвърли от другата страна на грамадния корен, до който се е свила, а лаят на Манчи се превръща в свирепо ръмжене:

— Стой, стой, стой, стой, стой…

— Добро куче — казвам аз, без да знам защо точно е добро онова, което той прави, но какво друго мога да му кажа? Нищо наоколо няма смисъл, ама няма никакъв смисъл, нещата ми се изплъзват, чувствам се така, сякаш светът се е килнал на една страна и всичко се пързаля надолу към нищото.

Аз съм Тод Хюит, мисля си, но кой вече може да каже дали и това е вярно.

— Кое си ти? — казвам най-после, сякаш то може да ме чуе сред свирепия рев на моя Шум и сред нервните пристъпи на Манчи.

— Кое си ти? — повтарям по-високо и ясно. — Какво правиш тук? Откъде дойде?

То ме гледа и за първи път задържа поглед върху мене повече от секунда, откъснало очи от Манчи. Гледа първо ножа, след това поглежда към лицето ми над ножа.

Тя ме гледа.

Тя.

Тя.

Знам какво е момиче. Разбира се, че знам. Виждал съм момичета в Шума на техните бащи в града, защото те ги оплакват, както оплакват и жените си, само че много по-рядко. Виждал съм ги и на видеозаписи. Момичетата са мънички и възпитани, и усмихнати. Носят рокли, а косите им са дълги и прибрани на букли зад главите или на една страна. Те вършат всичката домакинска работа в къщи, докато момчетата вършат всичката работа навън. Стават жени, когато навършат тринайсет години, както момчетата стават мъже и после вече са си жени и стават съпруги.

Така стоят нещата в Новия свят или поне в Прентистаун. Поне така е трябвало да стоят нещата, обаче не стоят, щото момичета вече няма. Всички са мъртви. Умрели са заедно със своите майки, със своите баби, със сестрите и с лелите си. Умрели са в месеците веднага след раждането ми. Всички са умрели, всички до едно.

Обаче ето ти го това момиче, живо и здраво пред очите ми.

И косата му не е дълга. Нейната коса , де. Косата й не е дълга. Не е облечена в рокля, а в някакви дрехи, които приличат на един доста по-нов вариант на моите, толкова са нови, че изглеждат като някаква униформа, въпреки че са изпокъсани и кални, освен това изобщо не е мъничка, висока е точно колкото мен, а и не е усмихната, заклевам се, изобщо не е усмихната.

Не, определено не е усмихната.

— Дивак? — тихо пролайва Манчи.

— Ще млъкнеш ли , да те вземат мътните? — казвам.

Първо, тя съвсем не е дивак. Диваците изглеждат като човеци, по всичко им е сякаш по-подуто, всичко им е по-дълго и по-странно, отколкото при човеците, устите им са по-високо, а очите и ушите им са много, ама много по-различни. Освен това дрехите на диваците израстват направо от телата им като лишеи и могат да ги подрязват в каквато си искат форма. Според друго предположение на Бен това също било резултат от живота в блатата, а тя изобщо не изглежда така, и дрехите й са си съвсем нормални, така че няма начин да е дивак.