Патрик Нес - Не пускай ножа

Манчи излайва „Аарон!“ и се хвърля към краката му, но Аарон дори не поглежда към него и го изритва много силно.

Държи ме изправен, за да го гледам в лицето. Срещам погледа му само с едно отворено око — онова, което не ме боли.

— В името на прекрасния и славен Божи рай, какво правиш в блатото, Тод Хюит? — казва той, а дъхът му мирише на плът, а Шумът му е най-плашещият отвратителен смахнат Шум, който някога сте чували. — По това време трябва да си във фермата, момче.

Със свободната си ръка ме удря в стомаха. Залитвам да се превия от болка, но той все така продължава да ме държи за ризата отпред и за кожата отдолу.

— Трябва да се върнеш — казва. — Има някои неща, които трябва да видиш.

Боря се да си поема дъх, но начинът, по който той изрича последните думи, привлича вниманието ми, а после улавям образи, проблясващи в Шума му, и те ми разкриват част от истината.

— Ти си ги изпратил — изричам. — Те не са чули моя Шум. Чули са твоя.

— От умните момчета излизат безполезни мъже — казва той и извива ръката си.

Изкрещявам, но ако Аарон си мисли, че ще млъкна, не е познал, мътните да го вземат.

— Те не са чули тишината в моя Шум. Чули са я в твоя Шум и ти си ги изпратил след мен, за да им попречиш да преследват теб.

— О, не, Тод — отвръща Аарон. — Те чуха тишината точно в твоя Шум. Аз просто направих така , че да я чуят. Уверих се, че всички са наясно кой е донесъл опасността в нашия град — изскърцва със зъби, а дивата му усмивка е скрита в брадата му. — И кой трябва да понесе отговорността за това.

— Ти си луд — казвам и със сигурност знам, че съм стопроцентово прав, само че изобщо не ми се иска да съм прав, божичко, как само не ми се иска!

Усмивката му изчезва и челюстта му се стяга.

— То е мое, Тод — казва. — Мое.

Не разбирам за какво говори, но не спирам да мисля за него, защото в този момент осъзнавам, че и двамата с Аарон сме забравили нещо много важно.

Аз все още не съм пуснал ножа.

После няколко неща се случват едновременно.

Аарон чува нож в Шума ми и осъзнава грешката си. Вдига свободния си юмрук, за да ме удари пак.

Ръката ми с ножа се дърпа назад и аз се замислям дали наистина бих могъл да го намушкам.

От шавара се чува пукот и Манчи излайва „Крокодил!“

И в този момент чуваме смотан мъж .

Аарон дори няма време да се извърне и крокодилът вече е на гърба му, забива зъбите си в рамото му, впива се с нокти и го тегли към шавара. Аарон ме пуска и аз пак падам на земята, свит на кълбо от всички натъртвания, които ръката му остави по гърдите ми. Вдигам очи и виждам как Аарон се мята в калта, бори се с крокодила, а острите люспи на друг крокодил се насочват към мене през шавара.

— Да се махаме! — лае Манчи, като почти пищи от ужас.

— Ама много си прав! — казвам и се изправям на крака, раницата малко ме влачи на една страна, удареното ми око се мъчи да се отвори, но ние не спираме и побягваме и бягаме, и бягаме, и бягаме.

Излизаме от мочура и претичваме през последната част от полята, а после стъпваме на пътеката в блатото и хукваме по нея навътре, а после стигаме до падналия дънер, който Манчи не може да прескочи сам, но този път той направо прелита отгоре му, без дори да спира, а аз го следвам по петите и продължаваме да тичаме право към постройките на диваците, точно както сторихме тази сутрин.

А ножът е все така в ръката ми, а Шумът ми бумти и тупти много силно, а аз съм толкова изплашен, и така ме боли, и съм толкова ядосан, че знам без сянка от съмнение, че ей сега ще намеря тоя дивак, дето се крие в дупката си насред Шума и ще го убия, ще го убия, да пукне, да пукне заради всичко, което стана днес!

— Къде е? — питам Манчи. — Къде е тихото?

Манчи почва да души като луд, тича от постройка до постройка, а аз правя всичко възможно да успокоя Шума си, но разбирам, че това не може да стане в никакъв случай.

— Бързо! — подвиквам. — Преди да е избягало…

Едва съм изрекъл думата, когато го чувам. Шумът е скъсан, дупката е грамадна и страшна като самия живот, чувам я, ето я, малко встрани от мене, зад постройките на диваците, зад някакви храсти.

И тихото се премества, а аз веднага усещам как гърдите ми се свиват и ужасните скръбни неща напират в очите ми, но този път не спирам, поемам въздух, преглъщам напрежението, изтривам водата от миглите си, стисвам ножа и чувам как Манчи лае, и чувам и тишината, и тя е точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, и аз изкрещявам, и заобикалям дървото, изправям се пред тишината, а зъбите ми са оголени, и крещя, а Манчи лае и…