Патрик Нес - Не пускай ножа

— Само помни — казва Бен, — че когато майка ти почина, ти стана наш син, и аз те обичам, и Килиън те обича, винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме, винаги, до края.

На устните ми напира да кажа „Не искам да си тръгвам!“, но не го казвам.

Защото изведнъж — БУМ! — изгърмява най-силният звук, който съм чувал в Прентистаун, сякаш нещо избухва, избухва и се понася право нагоре към небето.

Звукът може да идва единствено от нашата ферма.

Бен светкавично ме пуска от прегръдката си. Не казва нищо, но Шумът му пищи Килиън! с всички сили.

— Ще се върна с теб — казвам, — ще помогна, ще се бием заедно.

— Не! — крясва Бен. — Трябва да бягаш. Обещай ми. Върви през блатото и се махни надалеч .

Мълча цяла секунда.

— Обещай ми — повтаря Бен и този път не мога да го оставя без отговор.

— Обещай! — излайва Манчи и дори в неговия глас има страх.

— Обещавам — казвам аз.

Бен посяга зад гърба си и откопчава нещо оттам. Трябва му известно време, докато го откачи от пояса си. После ми го подава. Ловджийският нож, онзи големият, с назъбеното острие и костената дръжка, дето реже всичко на света, ножът, който мечтаех да ми подарят за рождения ден, когато стана мъж. Пъхнат е в канията си, а тя виси на колана, така че мога да си го сложа на кръста.

— Вземи го — казва Бен. — Носи го със себе си в блатото.

Може да ти потрябва.

— Никога преди не съм се бил с дивак, Бен.

Той продължава да държи ножа протегнат напред, и аз го вземам.

От фермата се чува второ БУМ! Бен поглежда натам, после обръща очи към мен.

— Тръгвай. Следвай реката до блатото, прекоси го и излез от другата му страна, като не се отклоняваш от течението. Бягай, колкото можеш по-бързо и най-добре ще направиш никога да не се обръщаш назад, Тод Хюит.

После ме хваща за лакътя и ме стисва силно.

— Ако мога да те намеря, ще те намеря на всяка цена, кълна се — казва той. — Но ти бягай. Тод, бягай и не спирай. Помни какво ми обеща.

Това е то. Това е то сбогуването. Сбогуване, което дори не съм очаквал.

— Бен…

— Тръгвай! — виква Бен и хуква към фермата, като се обръща само още веднъж, вече тичешком, а после продължава към дома ни, връща се, за да посрещне края на света.

— Хайде, Манчи — казвам аз, готов да тръгна напред, макар че всяка фибра от тялото ми иска да последва Бен, който тича през нивите в противоположната посока, защото иска, както вече каза, да заблуди онези, които ще търсят Шума ми.

Спирам за миг, чувам няколко по-слаби гърмежа откъм фермата и ми се струва, че май са изстрели от пушка и започвам да си мисля за пушката, която Килиън взе от господин Прентис Младши и за всичките други пушки, които Кметът Прентис и хората му държат под ключ в града, и как всички тези пушки са обърнати срещу единствената открадната пушка на Килиън и срещу няколкото други, които държим вкъщи, и се сещам, че битката няма да продължи дълго, а после започвам да се чудя от какво ли са били по-силните гърмежи, и се сещам, че Килиън сигурно е взривил генераторите, за да обърка атакуващите и да направи Шума на всички толкова силен, че никой да не може да долови тихия шепот на моя Шум, докато бягам.

Сторил е това, за да мога аз да се спася.

— Хайде, Манчи — повтарям и двамата минаваме на бегом последните няколко метра до реката. После свиваме надясно и тръгваме надолу по хълма, като следваме течението и се държим по-далеч от шавара покрай брега.

Защото в шавара живеят крокодилите.

Изваждам ножа от канията и го стискам в ръка, докато продължаваме напред.

— Какво, Тод? — продължава да лае Манчи и това е неговият начин да каже „Какво става?“

— Не знам, Манчи. Млъкни, за да мога да помисля.

Раницата ме блъска по гърба, докато тичаме, но ние не спираме, газим през храсталаците и прескачаме падналите дънери.

Ще се върна. Точно това ще направя. Ще се върна. Казаха, че ще разбера как трябва да постъпя и ето че разбрах. Ще отида до блатото, ще убия дивака, ако мога, а после ще се върна да помогна на Килиън и Бен, и после тримата ще можем да избягаме в онова друго място, за което Бен ми каза.

Да, точно това ще направя.

— Обеща, Тод — казва Манчи и гласът му става все по-тревожен, защото теренът ни води все по-близо и по-близо до шавара.

— Млъквай — отвръщам аз. — Обещах да продължавам напред, но може би да продължа напред, означава първо да се върна за малко назад.

— Тод? — казва само Манчи и, ох, да, аз също сам не вярвам на думите си.