Патрик Нес - Не пускай ножа

Той продължава да ме гледа напрегнато, а Шумът му е остър и сочи директно към мен.

— Вярваш ли ми? — пита Бен пак.

Поглеждам го в отговор и да, вярвам му, дори и сега.

— Вярвам ти, Бен.

— Тогава те моля да ми повярваш, защото ето сега ти казвам, Тод, че онова, което знаеш, не е истина.

— Кое онова, което знам? — питам и повишавам леко тон.

Защо просто не ми обясниш всичко?

— Защото е опасно да знаеш — казва той и по-сериозен не съм го виждал през целия си живот и когато поглеждам в Шума му, за да видя какво крие, Шумът му изревава срещу ми и с рязък удар ме отхвърля назад. — Ако сега ти кажа всичко, то ще започне да жужи в Шума ти по-силно от цял кошер пчели и Кметът Прентис ще те намери, преди да успееш да мигнеш. А ти трябва да избягаш оттук, Тод. Бягай, бягай, колкото можеш по-надалеч!

— Но къде да избягам? — питам. — Кажи ми къде? На света не съществува друго място, където да отида!

Бен поема дълбоко дъх.

— Съществува, Тод — казва той. — Съществува друго място.

Е, за това нямам подходящ отговор.

— Под горната корица на книгата — продължава Бен, — има сгъната карта. Сам съм я правил, но ти не трябва да я поглеждаш , преди да се отдалечиш достатъчно от града, ясно ли е? Просто върви в блатото. Там ще разбереш как трябва да постъпиш.

Но от Шума му разбирам, че изобщо не е сигурен, че ще разбера как трябва да постъпя.

— Не си сигурен и какво ще намеря в блатото, нали?

Е, сега той няма подходящ отговор.

Аз мисля напрегнато.

— Как така ми бяхте приготвили багажа предварително? — питам и отстъпвам крачка назад. — Ако не сте очаквали да попадна на това нещо в блатото, как така бяхте напълно подготвени да ме изхвърлите в пустошта точно днес?

— Планирахме го още от времето, когато беше малък — виждам как Бен преглъща, а мъката му ме залива на вълни.

Щяхме да те отпратим в деня, в който ти станеше достатъчно голям да се справяш самичък…

— Щяхте да ме изхвърлите, та крокодилите да ме изядат — отстъпвам още една крачка.

— Не, Тод… — Бен пристъпва напред, все още стиска книгата в ръка. Аз правя трета крачка назад. Той вдига успокоително ръка, сякаш казва „Добре“.

После стиска очи и отваря Шума си за мен.

След един месец е първото, което Шумът му казва…

После идва рожденият ми ден…

Денят, в който ще стана мъж…

И…

И…

И ето го всичко, което…

Което се случва…

Всичко, което другите момчета е трябвало да сторят, когато са станали мъже…

Сам-самички…

Сам-самички е трябвало да го…

Ето как момчето в тях е било убито, убито докрай, до последно…

И…

И…

Ето какво се е случило с мъжете, които…

Божичко…

Не искам повече да говоря за това.

Изобщо не мога да изрека как се чувствам, когато мисля за това.

Поглеждам Бен и той вече не е онзи човек, когото познавах, вече е станал съвсем, съвсем различен.

Да знаеш е опасно.

— Ето защо никой нищо не ти казва — изрича той. — Ако ти кажат, ще избягаш на мига.

— Нямаше ли да ме защитите? — казвам аз пак с мяукащия глас (млъквайте!).

— Това е нашият начин да те защитим, Тод — казва той. — Защитаваме те, като те отпращаме . Трябваше да сме сигурни, че ще можеш да оцелееш, затова те научихме предварително на разни неща. Сега вече трябва да тръгваш, Тод…

— Ако всичко това е щяло да се случи след цял месец, защо щяхте да чакате чак до тогава? Защо не ме отпратихте отдавна?

— Защото не можем да дойдем с теб. Това е цялата работа. Не можехме да понесем мисълта, че ще трябва да те отпратим сам-самичък. Ужасно беше да те видим как си тръгваш. Толкова млад… — той отново прокарва пръсти по корицата на книгата. — Надявахме се да се случи някакво чудо. Чудо, което да помогне и да не трябва да те…

Да те изгубим , казва Шумът му.

— Но никакво чудо не се случи — казвам аз след миг.

Той поклаща глава отрицателно и ми връща книгата.

— Съжалявам казва. — Толкова съжалявам, че нещата трябваше да станат точно по този начин.

А в Шума му има толкова истинска скръб, толкова тревога и напрежение, че аз отлично знам, че Бен говори истината, знам, че не може да промени нищо и вземам книгата от него, не искам да го правя, но въпреки това я вземам, слагам я в найлоновата торбичка и я пъхам обратно в раницата. Не си казваме нищо повече. Какво още може да се каже всъщност? Всичко и нищо. Когато не можеш да изкажеш всичко, просто не казваш нищо.

Той ме прегръща още веднъж, аз пак си удрям ранената устна в яката му, както когато Килиън ме прегърна, но сега не отблъсквам Бен.