Патрик Нес - Не пускай ножа

Да, да, знам, че това е просто бебешка песен, знам, млъквайте вече!

— Бен! — лае Манчи и хуква през тръбите на напоителната система.

— Здравей, Манчи — чувам аз, завивам край последната тръба и виждам как Бен чеше Манчи зад ушите. Очите на Манчи за затворени и той тъпче с предните си лапи от удоволствие, а Бен със сигурност веднага разбира от Шума ми, че отново съм се карал с Килиън, но казва само:

— Здравей, Тод.

— Здрасти, Бен — аз зяпам в земята и подритвам едно камъче.

А Шумът на Бен казва ябълки и Килиън , и толкова си пораснал , и пак Килиън , и сърби ме сгъвката на лакътя , и ябълки , и вечеря , и божичко, колко е топло , и Шумът му е кротък и не те сграбчва, и под него се чувстваш така, сякаш лежиш в хладен поток в някой горещ ден.

— Успокояваш ли Шума, Тод? — пита той най-после. — Припомняш ли си кой си?

— Да — отвръщам, — ама той защо трябва да ме напада така? Защо не може просто да ми каже едно здрасти? Дори не поздравява, а веднага все едно почва да вика: „Знам, че си направил нещо лошо и сега ще те тормозя, докато не разбера какво е то“.

— Той просто си е такъв, Тод. Знаеш това.

— Все така казваш — отскубвам стрък зелена пшеница и го пъхвам между зъбите си, като избягвам погледа на Бен.

— Остави ябълките вкъщи, нали?

Поглеждам го. Дъвча стръкчето. Той знае, че нищо не съм донесъл. Досеща се.

— Има и причина — казва Бен и продължава да гали Манчи. — Има причина, но не мога да я видя ясно.

Опитва се да разчете Шума ми, да види дали може да пресее истината от него, а повечето мъже правят това, защото смятат, че ако го сторят, ще открият някое добро основание за скандал, но когато Бен го прави, нямам нищо против. Той изправя рязко глава и спира да гали Манчи.

— Аарон?

— Да, срещнах го.

— Той ли ти сцепи устната?

— Аха.

— Кучи син — Бен се смръщва и прави крачка напред. — Мисля, че трябва да си поприказвам с тоя човек.

— Недей — казвам аз. — Просто недей. Ще стане още по-лошо, а и той не ме удари чак толкова силно.

Бен хваща брадичката ми с ръка и повдига главата ми, за да разгледа раната.

— Кучи син — повтаря той съвсем тихо. Докосва сцепеното и аз трепвам.

— Нищо страшно — казвам.

— Стой далече от този мъж, Тод Хюит.

— О, смяташ, че съм обикалял блатото и съм се надявал да налетя на него, така ли?

— Той е постъпил много лошо.

— Леле майко, благодаря, че ми каза, Бен! — сопвам се аз и в този момент улавям късче от неговия Шум и то казва един месец , и със сигурност е нещо ново, промъкнало се в Шума му, нова мисъл, която той бързо прикрива с още и още Шум.

— Какво става, Бен? — питам аз. — Какво ще стане на рождения ми ден?

Бен се усмихва за секунда, а усмивката му не е истинска усмивка, за част е секундата е тревожна усмивка, но после става искрена.

— Изненада — казва той. Недей да ровиш из къщи и да я търсиш.

Въпреки че аз скоро ще стана мъж и съм пораснал висок почти колкото Бен, той все още се навежда леко, така че лицето му да е на едно ниво с моето, но никога не се приближава толкова, че да се чувствам неудобно, просто застава на правилното разстояние и сега аз обръщам поглед настрани. И въпреки че пред мен стои Бен, въпреки че вярвам на Бен повече, отколкото на всеки друг в този скапан малък град, въпреки че Бен ми е спасил живота веднъж и аз знам, че е готов да го стори пак и пак, въпреки всичко това усещам, че не съм склонен да отворя Шума си за него и да му покажа какво се случи в блатото, не съм склонен най-вече защото е достатъчно да си помисля за мълчанието и чувствам как нещо започва да притиска гърдите ми.

— Тод? — казва Бен и ме гледа напрегнато.

— Тихо — леко излайва Манчи. — Тихо в блатото.

Бен поглежда Манчи, после поглежда към мен, а погледът му е кротък и загрижен.

— За какво говори той, Тод?

Въздъхвам.

— Видяхме нещо — казвам. — В блатото. Добре де, не го видяхме , то се скри, но приличаше на дупка в Шума, на бримка в него…

Млъквам, защото Бен вече не слуша гласа ми. Отварям Шума си за него и се мъча да си припомня случката в блатото възможно най-достоверно, а Бен започва да ме гледа някак яростно, а нейде зад гърба си чувам как към нас идва Килиън и вика „Бен?“ и „Тод?“, а в гласа и в Шума му има тревога, а Шумът на Бен също започва да жужи, а аз продължавам да си мисля напрегнато за дупката, която видяхме в Шума, мисля си, но си мисля тихичко, тихичко, о, толкова тихичко, за да не ме чуят в града и ето ти го и Килиън, усещам го, а Бен мълчи и само ме гледа и гледа, докато най-после трябва да попитам: