Патрик Нес - Не пускай ножа

Градът не расте, той само ще се смалява, а помощ няма да дойде.

— Внимавай, когато ти говоря! — казва Килиън.

— ’Мавай! — излайва Манчи.

— Млъквай — казвам.

— Не говори така на кучето си — добавя Килиън.

Не говорех на кучето , помислям аз високо и ясно, така че Килиън да ме чуе.

Той вперва поглед в мен и аз впервам поглед в него и пак става, както става винаги — Шумът и на двама ни почва да пулсира, става червен и се напоява с раздразнение. Никога не сме се разбирали с Килиън, никога, Бен винаги е бил добрият, а Килиън винаги е бил другият, но с наближаването на рождения ми ден нещата стават все по-зле, защото тогава ще стана мъж и вече няма да трябва да слушам глупостите му.

Килиън затваря очи и издиша шумно през нос.

— Тод… — почва той, а гласът му е по-нисък от обикновено.

— Къде е Бен? — пресичам го.

Изражението му се изопва още повече.

— Агненето започва след седмица, Тод.

Аз само повтарям:

— Къде е Бен?

— Нахрани овцете и ги вкарай в кошарите, а после искам веднъж завинаги да оправиш портата в оградата на източното пасбище, разбра ли ме, Тод Хюит? Вече два пъти те молих.

Аз изпъвам гръб.

— Как беше разходката до блатото, Тод? — почвам и се мъча гласът ми да звучи саркастично. — О, екстра беше, Килиън, благодаря, че питаш. Видя ли нещо интересно в блатото, Тод? Леле, Килиън, сега като го споменаваш, ще ти кажа, че наистина видях нещо интересно в блатото и то обяснява защо устната ми е сцепена, нищо че ти не попита как съм я сцепил, ама сигурно си изчаквал първо да нахраня овцете и да поправя проклетата ограда !

— Мери си приказките — срязва ме Килиън. — Нямам време за игричките ти. Заминавай при овцете.

Стискам юмруци и издавам един звук, който е нещо като „Арргхх“ и с него искам да покажа на Килиън, че няма да се примирявам нито секунда повече с неговата липса на здрав разум.

— Хайде, Манчи — казвам.

— Овцете, Тод — казва след мен Килиън, когато вече съм му обърнал гръб. — Първо овцете.

— Да, ще ги оправя проклетите овце — мърморя си аз. Отдалечавам се бързо, кръвта ми ври, а Манчи се изнервя все повече от бесния рев на Шума ми.

— Овце! — лае той. — Овце, овце, Тод! Овце, овце, тихо, Тод! Тихо, тихо в блатото, Тод!

— Млъквай, Манчи — казвам.

— Какво каза? — обажда се изведнъж Килиън и нещо в гласа му кара и двама ни да се обърнем. Килиън се е изправил неподвижно до генератора, цялото му внимание е съсредоточено върху мен и Манчи, а Шумът му е насочен право към нас, блеснал и остър като слънчев лъч.

— Тихо, Килиън — излайва Манчи.

— Как така „тихо“, какво иска да каже той? — очите и Шумът на Килиън ме претърсват от главата до петите.

— Какво ти пука? — отвръщам. — Имам овце за хранене.

— Тод, чакай — започва той, ама в генератора нещо започва да пиука, Килиън казва „Мътните го взели!“ и трябва да се върне към работата си, а аз само усещам как цяло ято въпросителни от Шума му политат след мене, но постепенно избледняват и отслабват, защото аз се отдалечавам и навлизам сред нивите и пасбищата.

Мътните да го вземат, мътните да го вземат и него, и всички , мисля аз горе-долу с тези думи и с някои по-лоши, докато крача през фермата. Живеем на един километър североизточно от града, в едната половина на фермата оглеждаме овце, а в другата сеем пшеница. Работата около пшеницата е по-тежка, така че Бен и Килиън вършат по-голямата част от нея. От деня, в който се установи, че вече съм по-висок на ръст от овцете, цялата грижа за тях легна върху мен. Аз се грижа за овцете, аз сам, Манчи не прави нищо, макар че едно от лъжливите извинения, с които Бен и Килиън се измъкнаха, когато ми го подариха, беше, че ще мога да го обуча да бъде овчарско куче, нищо че то си беше ясно още отначало, че Манчи не може да бъде научен на каквото и да било поради пълното му малоумие.

Та аз храня овцете и ги поя, и ги стрижа, и помагам при агненето, а дори и кастрирам, а дори и коля — всичко това все аз го правя. Ние сме едни от общо тримата доставчици на месо и вълна за града, доскоро бяхме общо петима, а скоро ще останем само двама, защото господин Марджърибанкс го чакаме всеки момент да умре от многото пиене. Ще съберем неговото стадо с нашето. Тоест, по-правилно е да кажа, че аз ще събера неговото стадо с нашето, както направих преди две зими, когато господин Голт изчезна, а това означава, че ще имам още нови овце за колене, за кастриране, за стригане, за прибиране в кошарата, но дали ще получа благодарност за това? Не, няма да получа никаква благодарност.