Патрик Нес - Не пускай ножа

— Още не си победил — казвам.

— Дали? — той пак се усмихва. — Хайде, Тод. Ела при мен с омраза в сърцето.

— Ще дойда — казвам. — Ще го сторя.

Правя още една крачка назад.

— Преди беше толкова близо, Тод — казва Аарон. — В блатото, ножът ти е вдигнат, аз убивах момичето, но не. Ти се поколеба. Нарани, но не уби. После аз я откраднах от теб и ти я последва, откри я, както си знаех, че ще сториш, страдаше от раната, която ти нанесох, но това отново се оказа недостатъчно. Пожертва обичното си куче, вместо да я оставиш да пострада, остави ме да прекърша телцето му, вместо да изпълниш целта, за която си роден…

— Млъквай! — казвам.

Той протяга длани към мен.

— Ето ме, Тод — казва. — Посрещни съдбата си, изпълни целта. Стани мъж — той свежда глава ниско, но очите му са обърнати към мен и ме гледат. — Падни.

Горната ми устна оголва зъбите.

Изправям гръб.

— Аз вече съм мъж — казвам.

Шумът ми също го казва.

Той ме гледа. Сякаш гледа през мен.

После въздъхва .

Сякаш е разочарован .

— Не си още мъж — отвръща, а лицето му се изменя. — Може би и никога няма да станеш.

Но аз не отстъпвам назад.

— Жалко — казва той.

И скача към мен…

— Тод! — изпищява Виола…

— Бягай! — викам аз…

Но не отстъпвам назад…

Напротив, пристъпвам…

И схватката започва.

Аз се втурвам към него, той скача към мен, аз стискам ножа, но в последния момент се отмествам, той ме пропуска и се удря в стената…

Извърта се, ръмжи, замахва да ме удари, а аз се гмуркам под юмрука и замахвам с ножа, порязвам му ръката между китката и лакътя, но това дори не го забавя…

Замахва с другата ръка и ме удря под брадичката…

Събаря ме по гръб…

— Тод! — вика отново Виола…

Препъвам се в последната пейка и падам лошо…

Но гледам…

Аарон се обръща към Виола…

Тя е стъпила на първото стъпало…

— Бягай! — викам…

Но в ръцете си тя държи голям плосък камък и с крива гримаса и гневно изпъшкване го хвърля към Аарон, той се навежда и се опитва да го отклони с ръка, но камъкът го удря по челото и го кара да залитне далеч и от двама ни, към площадката, към предната част на църквата…

— Хайде! — вика ми Виола…

Аз се изправям на крака…

Но Аарон вече се е обърнал…

Кръв тече по лицето му…

Устата му е отворена в крясък…

Скача напред като паяк, сграбчва дясната ръка на Виола…

Тя го блъсва яростно с лявата, окървавява я от удара по лицето му…

Но той не я пуска…

Аз изкрещявам и се втурвам към тях…

Ножът е навън…

Но отново го отклонявам в последния миг…

И просто се блъсвам в Аарон…

Падаме в основата на стълбите, Виола пада по гръб, аз — върху Аарон, той ме удря по главата, надига ужасното си лице и ме захапва за оголената шия…

Аз изкрещявам и се дърпам назад, като го удрям с обърната длан, докато се отдръпвам…

Отдалечавам се от него заднишком, обратно в църквата…

Той се хвърля след мен, юмрукът му е напред…

Удря ме в окото…

Главата ми се отмята назад…

Препъвам се край пейките и пак съм в центъра на църквата…

Още един удар…

Вдигам ножа да го парирам…

Но държа острието настрани…

И той ме удря повторно…

Пропълзявам встрани по мокрите камъни…

Пак по пътеката към амвона…

И за трети път юмрукът му среща лицето ми…

Усещам как ми избива два зъба…

И почти падам…

После наистина падам…

Гърбът и главата ми се удрят в камъка на амвона…

И аз изпускам ножа.

Той изтрополява близо до ръба.

Безполезен, както винаги.

— Шумът ти те разкрива! — изкрещява Аарон. — Шумът ти те разкрива! — крачи към мен, надвесва се над мен. — От мига, в който стъпих в това свещено място, си знаех, че ще стане така! — спира до краката ми и се взира в мен, юмруците му са стиснати и кървави с моята кръв, лицето му е кърваво с неговата собствена. — Никога няма да станеш мъж, Тод Хюит! Никога!

С ъгълчето на окото си виждам как Виола трескаво се оглежда за още камъни…

— Аз вече съм мъж — казвам, но съм повален, изпуснах ножа, гласът ми изневерява, ръката ми притиска кървящата рана на шията.

— Ти отне от мен жертвата, която исках да принеса! — очите му са се превърнали в пламтящи диаманти, Шумът му фучи аленочервен и горещ, така че водата направо се изпарява от тялото му. — Ще те убия — главата му е наведена. — А ти ще умреш, знаейки, че нея съм я убил бавно!

Стисвам зъби.

Започвам да се изправям на проклетите си крака.