Патрик Нес - Не пускай ножа

— А какво? — питам.

Тя ме поглежда в очите. Нейните са разширени, пълни с кървави жилчици от напъването при повръщането.

И са по-стари отпреди.

— Аз исках , Тод — казва, а челото й се набръчква. — Исках да го сторя. Исках да го убия — тя скрива лицето си с ръце. — О, Господи — издиша, — о, Господи, о, Господи, о, Господи.

— Спри — казвам, хващам я за ръцете и ги отдръпвам от лицето й. — Спри. Той беше зъл. Беше луд и зъл…

— Знам! — изкрещява тя. — Но продължавам да го виждам. Виждам как ножът мина през…

— Да, добре, искала си — спирам я, преди нещата да станат още по-зле. — И какво от това? Аз също исках. Но той ме накара да го искам. Той направи така, че да оцелеем или ние, или той. Точно затова беше зъл. Не е въпросът какво сме направили аз или ти, а какво е направил той , разбра ли?

Тя ме поглежда.

— Той стори точно онова, което обеща — казва тя с тих глас. — Накара ме да падна.

Изстенва, дланите й покриват устата, а очите й се наливат.

— Не — казвам властно, — не, виж каква е работата, виж какво мисля аз.

Поглеждам към водата и тунела и изобщо не знам какво мисля, но тя е пред мен и аз я гледам, и не знам какво си мисли, но не, знам какво си мисли , защото я виждам как стъпва на самия ръб и ме гледа, и ме моли да я спася.

Да я спася, както тя спаси мен.

— Ето какво мисля — казвам и гласът ми е по-силен, и мислите ми идват, мисли, които летят в Шума ми като истинен шепот. — Мисля, че всички падат — казвам. — Мисля, че, може би, всички падаме. Но не мисля, че това е най-важното.

Хващам я нежно за ръцете, за да съм сигурен, че ме слуша.

— Мисля, че най-важното е дали отново ще се изправим, след като сме паднали.

И водата тече край нас, и ние треперим от студ и от всичко останало, и тя се взира в мен и аз чакам, и се надявам.

И я виждам как прави крачка и се отдалечава от ръба.

Виждам я как се връща обратно при мен.

— Тод — казва и това не е въпрос.

Това е просто името ми.

Това е, което аз съм.

— Хайде — казвам. — Хейвън ни чака.

Хващам я за ръка, изкачваме останалите стъпала и стигаме по-плоската площадка, следваме извивката на голямата скала и се добираме до последните мокри камъни. Скокът обратно на пътечката е по-труден сега, защото сме мокри и слаби, но аз се засилвам и прескачам, а после поемам Виола, когато тя скача след мен.

И излизаме под слънцето.

Дишаме дълго, оставяме най-мокрото мокро да се изпари от нас, преди да съберем сили и да се покатерим нагоре, пълзим през храстите по пътечката и се връщаме на пътя.

Поглеждаме надолу по хълма, проследяваме зигзагообразната линия.

Той е още там. Хейвън още е там.

— Последната част от пътя — казвам.

Виола разтрива раменете си, за да се изсуши. Присвива очи и се вглежда в мен.

— Много те е удрял, знаеш ли?

Вдигам пръсти. Окото ми започва да се подува, отстрани в устата имам празнина там, където Аарон ми изби два зъба.

— Благодаря — казвам. — Не ме болеше, преди да го споменеш.

— Извинявай — тя се усмихва лекичко, слага ръка на тила си и се смръщва.

— Ти как си? — питам.

— Боли ме — отвръща. — Но ще го преживея.

— Ти си неразрушима — казвам.

Тя пак се усмихва.

И тогава във въздуха се чува един странен звук фиуЗЗТ , Виола леко ахва, изпуска просто едно тихо ох .

Гледаме се в очите секунда, под слънцето, изненадани, без да знаем от какво.

И после аз проследявам погледа й, когато тя свежда глава.

На ризата й има кръв.

Нейна кръв.

Прясна кръв.

Изтича от малка дупчица точно от дясната страна на пъпа й.

Тя докосва кръвта и поглежда пръстите си.

— Тод? — казва.

И после пада напред.

Аз я подхващам и се люшвам от тежестта й.

И поглеждам зад нея.

Горе на ръба на скалата, там, където пътят надолу започва.

Господин Прентис Младши.

На кон.

С протегната ръка.

Държи пистолет.

— Тод? — прошепва Виола на гърдите ми. — Мисля, че някой ме простреля , Тод.

Няма повече думи.

Няма думи в главата ми, няма думи в Шума ми. Господин Прентис Младши смушква коня и поема надолу към нас.

Пистолетът му е все така насочен.

Няма къде да бягаме.

И ножът не е у мен.

Светът ми се разкрива като ясен и бавен кат най-лошата болка, Виола започва да диша все по-тежко, господин Прентис Младши язди надолу по пътя, Шумът ми се надига със знанието, че с нас е свършено, че този път няма измъкване, че ако светът иска да те докопа, ще те напада, докато те докопа.