Патрик Нес: Не пускай ножа

— Не искам да ме убиеш — казва. — Искам да ме убиеш предумишлено и хладнокръвно .

Правя крачка назад.

Усмивката му трепва.

— Може би момчето обещава повече, отколкото може да изпълни.

— Защо? — питам и пак отстъпвам. Виола също отстъпва, още по-назад от мен, точно под рисунката на Новия свят. — Защо правиш това? Какъв е изобщо смисълът?

— Бог ми показа моя път — отвръща той.

— Живяхме заедно цели тринайсет години — казвам, — и единственото, което аз познавах, бяха мъжете.

— Бог действа чрез мъжете — отвръща Аарон.

— Злото също — обажда се Виола.

— А! — вика Аарон. — То говори. Изкусителни, приспивни думи…

— Млъквай! — срязвам го. — Няма да разговаряш с нея.

Отстъпил съм назад отвъд последния ред пейки.

Тръгвам надясно, Аарон ме следва, без да приближава, въртим се в бавен кръг, ръцете му са разперени, ножът ми е вдигнат. Виола се държи зад гърба ми, пръските вода обливат всичко. Перспективата спрямо помещението бавно се измества пред очите ми, подът е хлъзгав, стената от вода блести бяла на слънцето.

И ревът, безспирният рев.

— Ти беше последното изпитание — казва Аарон. — Последното момче. Онова, което щеше да завърши делото ни, да завърши нас . Ако ти си в армията, това значи, че в нея няма слабо звено. Това значи, че наистина сме благословени. Ако един от нас падне, падаме всички, Тод. А ако това се случи, значи всички е трябвало да паднем — той стиска юмруци и пак обръща поглед нагоре. — Ние можем да се преродим! Можем да се заемем с този прокълнат свят и да го превърнем в…

— Аз не бих го сторил — обаждам се, а той се смръщва, защото съм го прекъснал. — Не бих избил всички.

— А, да, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Точно затова ти си много, много специален, нали? Момчето, което не може да убива.

Хвърлям крадешком поглед към Виола, която е застанала отново малко встрани от мен. Все така се въртим в кръг.

Само че сега Виола и аз приближаваме онази половина от църквата, която е по-близо до входа.

— Но Бог изисква жертва — казва Аарон. — Бог иска своя мъченик. А кого е най-добре да убие специалното момче, ако не онзи, през когото Бог говори?

— Не мисля, че Бог ти казва каквото и да било — отвръщам. — Макар че доста ми се вярва, че и на него вече му се иска да си мъртъв.

Очите на Аарон се изпразват напълно и се наливат с лудост, а мен ме побиват ледени тръпки.

— Аз ще бъда светец — казва, а в гласа му гори пламъче.

— Такава е съдбата ми.

Стигнал е до края на пътеката и ни е последвал край последния ред пейки.

Виола и аз продължаваме да отстъпваме.

Почти сме стигнали тунела.

— Но как да мотивираме момчето? — продължава Аарон, очите му са като пусти дупки. — Как да го принудим да влезе в мъжествеността?

И Шумът му се отваря за мен, страшен като гръмотевица.

Очите ми се разширяват.

Стомахът ми се свива на топка.

Раменете ми се отпускат, защото усещам непоносима слабост.

Виждам. Това е фантазия, лъжа, но лъжите на мъжете са живи като истините им, а аз виждам всички подробности.

Той е щял да убие Бен.

Така е щял да ме принуди да убия него, Аарон. Така са щели да завършат делото. За да направят армията си идеална, за да превърнат мен в убиец, са щели да убият Бен.

И да ме накарат да гледам.

Да ме накарат да мразя толкова силно, че да убия Аарон.

Шумът ми започва да ръмжи, достатъчно силно, че да надвика водопада.

— Ти ш… боклук…

— Но Бог изпрати знак — продължава Аарон и обръща поглед към Виола, очите му са още по-широки, кръв тече от раната на бузата, дупката на мястото на носа се разтяга.

— Момичето — казва. — Момичето от небесата.

— Не смей да я гледаш! — изкрещявам. — Не смей да я гледаш никога!

Аарон се обръща пак към мен, с усмивка на лицето.

— Да, Тод, да — казва. — Това е твоят път, по този път ще поемеш. Момчето с мекото сърце, момчето, което не може да убива. За какво, обаче, би убило такова момче? Кого би защитило?

Още една стъпка назад, още една стъпка по-близо до тунела.

— И когато нейното лошо, прокълнато мълчание замърси блатото ни, аз помислих, че Бог ми е изпратил жертва, която сам да му принеса, последен пример за скритото зло, което аз да унищожа и така да се пречистя — той вирва глава. — Но после ми се разкри истинната цел на идването й — той премества поглед от Виола към мен. — Тод Хюит ще защити беззащитните.

— Тя не е беззащитна — отвръщам.

— И тогава ти побягна — очите му се разширяват от фалшиво изумление. — Побягна, вместо да изпълниш съдбата си — отново вдига поглед към тавана на църквата. — Това направи победата над тебе още по-сладка.