Патрик Нес - Не пускай ножа

Казва Не ти…

И Виола вдига ръка…

Вдига ножа…

И замахва надолу…

И надолу…

И надолу…

И го забива право в шията на Аарон…

Толкова силно, че върхът се показва от другата страна…

И се чува изхрущяване, изхрущяване, което никога няма да забравя…

Аарон пада от силата на удара…

И Виола пуска ножа…

Отстъпва.

Лицето й е бяло.

Чувам дишането й над гърмежа на водопада.

Повдигам се на ръце…

И двамата гледаме.

Аарон се надига.

Надига се бавно, едната му ръка дращи по ножа, който си стои в шията му. Останалото око е широко отворено, езикът му виси от устата.

Застава на колене.

И после се изправя.

Виола изплаква и отстъпва.

Отстъпва, докато застава до мен.

Чувам го как се мъчи да преглъща.

Мъчи се да диша.

Прави крачка напред, но се препъва в амвона.

Гледа към нас. Езикът му виси и се върти.

Той се мъчи да каже нещо.

Мъчи се да каже нещо на мен.

Мъчи се да произнесе дума.

Но не може.

Не може.

Шумът му представлява просто диви цветове, и картини, и неща, които никога няма да мога да изрека.

Той среща погледа ми.

И Шумът му спира.

Спира напълно.

Най-после.

Гравитацията поема тялото му и той се хлъзва встрани. Далеч от амвона.

Отвъд ръба.

И изчезва под водната стена.

Отнася ножа със себе си.

Виола сяда до мен толкова бързо и рязко, сякаш пада.

Диша тежко и се взира в мястото, където изчезна Аарон. Слънчевите лъчи през водопада хвърлят вълни пречупена светлина върху лицето й, но само те се движат, а тя не помръдва.

— Виола? — казвам и клякам до нея.

— Няма го — отвръща тя.

— Да — казвам. — Няма го.

И тя просто диша.

Шумът ми пращи като разбиващ се космически кораб, пълен е с червено и бяло, и с неща, толкова разнообразни, че главата ми ще се пръсне.

Аз трябваше да го сторя.

Аз трябваше да го сторя, за да не го понесе тя.

Но вместо това…

— Аз трябваше да го сторя — казвам. — Бях готов да го сторя.

Тя ме поглежда с широко отворени очи.

— Тод?

— Аз трябваше да го убия — гласът ми се надига. Бях готов да го сторя!

И тогава нейната брадичка започва да трепери, сякаш Виола ще заплаче, но тя не плаче, а наистина трепери, после затреперват и раменете й, очите й се разширяват и в Шума ми няма никаква промяна, всичко в него си е вътре, но в този момент още нещо влиза в Шума ми и това нещо е за нея, и аз я сграбчвам, и я прегръщам, и двамата се полюляваме напред-назад заедно, защото тя може да се люлее колкото си иска.

Тя не проговаря дълго време, от гърлото й излизат само тихи стонове и аз си спомням как, когато убих дивака, хрущенето премина по цялата ми ръка, как продължавах да виждам кръвта, как го виждах да умира отново и отново.

Как още го виждам.

(Но трябваше да съм аз).

(Бях готов).

(Но сега ножът вече го няма).

— Да убиеш някого не е същото като да ти разказват за това — казвам над главата й. — Изобщо не е същото.

(Но трябваше да съм аз).

Тя още трепери и все така седим до вилнеещия, ревящ водопад, а слънцето е високо в небето и в църквата влиза по-малко светлина, и двамата сме мокри и кървави, и кървави и мокри.

И ни е студено, и треперим.

— Хайде — казвам и й помагам да стане. — Първо трябва да се подсушим, нали?

Изправям я на крака. Вземам раницата, която е още на пода между две пейки, връщам се при нея и й протягам ръка.

— Слънцето се е вдигнало — казвам. — Навън ще бъде топло.

Тя гледа ръката ми цяла минута, преди да я хване.

Но я хваща.

Заобикаляме амвона, не можем да откъснем очи от мястото, където изчезна Аарон, но кръвта му вече е отмита от водните капчици.

(Трябваше аз да го сторя).

(Но ножът вече).

Чувствам как ръката ми трепери в нейната и не знам къде свършва единият от нас и къде започва другият.

Стигаме до стъпалата и изкачваме половината, когато тя проговаря.

— Лошо ми е — казва.

— Знам — казвам.

Спираме, тя се навежда към водопада и повръща.

Силно.

Вероятно така става, когато убиеш някого наистина.

Наведена е напред, косата й е оплетена и мокра. Плюе.

Но не вдига поглед.

— Не можех да ти позволя — казва. — Той щеше да победи.

— Аз трябваше да го сторя — отвръщам.

— Знам — казва тя в косата си, във водопада. — Затова го сторих аз.

Аз издишам.

— Трябваше да ме оставиш да го сторя.

— Не — тя ме поглежда изотдолу, все така превита. — Не можех да ти позволя — изтрива си устата и кашля. — Но не е само това.