Патрик Нес - Не пускай ножа

Тя е толкова лека в ръцете ми.

Толкова лека.

Стигам до там, докъдето пътят отново се успоредява с реката, пътят към Хейвън, край него пак растат дървета, реката пак се плиска.

— Дръж се! — казвам пак, тичам по пътя, колкото мога по-бързо.

Хайде.

Моля те.

Пътят завива, завои…

Под дърветата покрай реката…

Напред зървам укреплението, което видях през бинокъла от хълма, грамадни дървени хиксове, навързани кръстато, натрупани от двете страни на пътя, но пътят е свободен.

— ПОМОЩ! — викам, когато стигам до укреплението. — ПОМОГНЕТЕ!

Тичам.

Хайде.

— Няма да мога… казва Виола без дъх.

— МОЖЕШ и още как! — викам. — Да не си ПОСМЯЛА да се предаваш!

Тичам.

Подминавам укреплението.

Там няма никого.

Пусто е.

Минавам през отвора за пътя, влизам зад укреплението. Спирам, колкото да се огледам на всички страни.

Няма никого.

— Тод?

— Почти стигнахме — казвам.

— Не мога, Тод…

И главата й се отпуска.

— НИЩО ПОДОБНО! — изкрещявам в лицето й. — СЪБУДИ СЕ веднага, Виола Ийд! Отвори си проклетите очи!

И тя се опитва. Виждам как се мъчи.

И очите й се отварят, мъничко, но се отварят.

И аз хуквам отново, колкото мога по-бързо.

И докато тичам, викам „ПОМОЩ!“.

— ПОМОЩ!

Моля ви.

— ПОМОЩ!

Дъхът й се накъсва.

— ПОМОГНЕТЕ НИ!

Моля те, не.

И не виждам НИКОГО.

Къщите, край които минавам, са затворени и празни. Пътят от черен става павиран, но все още няма жива душа.

— ПОМОЩ!

Краката ми стъпват на паважа.

Пътят води до грамадната църква в центъра на града, край нея има дървета, камбанарията грее над градския площад.

Там също няма никого.

Не.

— ПОМОЩ!

Излизам на площада, пресичам го, оглеждам се навсякъде, вслушвам се…

Не.

Не.

Празно и пусто.

Виола диша тежко в прегръдката ми.

А Хейвън е пуст.

Стигам до средата на площада.

Нито виждам, нито чувам жива душа.

Завъртам се пак.

— ПОМОЩ! — изплаквам.

Но тук няма никого.

Хейвън е напълно празен.

Тук също няма надежда.

Виола се изплъзва малко от ръцете ми и аз трябва да коленича, за да я прихвана. Ризата ми е паднала от раната й и аз я притискам с длан.

Нищо не ни остана. Раницата, бинокъла, книгата на мама — сега се сещам, че така и ги зарязах на хълма.

Аз съм всичко, което тя има на света, тя е всичко, което аз имам. Аз и Виола.

А кръвта й тече толкова силно …

— Тод? — казва тя тихо и неясно.

— Моля те — казвам, сълзите ми текат, а гласът ми прекъсва, — моля те.

Моля те, моля те, моля те, моля те, моля те…

— Е, след като молиш толкова учтиво — долита един глас през площада, съвсем леко повишен.

Вдигам очи.

Иззад църквата излиза един-единствен кон.

С един-единствен ездач.

— Не — прошепвам.

Не.

Не.

— Да, Тод — казва Кметът Прентис. — Боя се, че да.

Той почти мързеливо преминава с коня през площада, право към мен. Изглежда спокоен и невъзмутим както винаги, по дрехите му няма следи от пот, носи дори ръкавици за езда, дори ботушите му са лъснати.

Това не е възможно.

Това изобщо не е възможно.

— Как може да си тук? — питам високо. — Как…?

— Всеки глупак знае, че до Хейвън има два пътя казва той, а гласът му е кротък и копринен, почти презрителен, но не съвсем.

Прахът, който видяхме. Прахът, който видяхме да се движи към Хейвън вчера.

— Но как ? — казвам и съм толкова смаян, че едва намирам думите. — Армията беше поне на ден път…

— Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, момчето ми — казва той. — Условията на капитулацията бяха напълно приемливи. Едно от тях беше да се разчистят улиците, за да мога да те посрещна лично — той вдига поглед към водопада. — Макар че, разбира се, очаквах синът ми да те доведе.

Оглеждам площада и вече виждам лица, много лица, които надничат от прозорци и врати.

Виждам още четирима души на коне, които излизат иззад църквата.

Обръщам поглед към Кмета Прентис.

— О, вече съм Президент Прентис — казва той. — Най-добре ще направиш да запомниш това.

И тогава аз осъзнавам.

Не чувам Шума му.

Не чувам Шума на никого тук.

— Не — казва Кметът, — сигурен съм, че не го чуваш, но това е една интересна история, а не е това, което си…

Виола се изплъзва още малко от ръцете ми, сътресението я кара да простене болезнено.

— Моля те! — казвам. — Спаси я! Ще направя каквото поискаш! Ще се присъединя към армията! Ще…