Патрик Нес - Не пускай ножа

Стисвам по-здраво ножа.

Ако той само я докосне…

И Шумът ми се връща обратно в началото на нашето пътешествие, във времето, когато Виола още мълчеше, във времето, когато ми каза името си, във времето, когато разговаряше с Хилди и Там, във времето, когато взе назаем акцента на Уилф, във времето, когато Аарон я грабна и ми я отне, във времето, когато се събудих в къщата на доктор Сноу, във времето, когато тя даде обещание на Бен, във времето, когато заговори с гласа на мама и накара целия свят да се промени, поне за кратко.

Всички неща, през които преминахме.

Как плака, когато изоставихме Манчи.

Как ми каза, че аз съм всичко, което тя има на света.

Как открих, че мога да я разчитам въпреки мълчанието.

Как помислих, че Аарон я е прострелял горе на скалата.

Какво почувствах в тези ужасяващи секунди, когато мислех, че я простреля.

Какво ще чувствам, ако я изгубя.

Болката и измамата, и несправедливостта.

Яростта.

И как ми се искаше простреляният да бях аз.

Поглеждам ножа в ръката си.

И осъзнавам, че тя е права.

Осъзнавам, че тя е била права през цялото време, колкото и смахнато да е всичко.

Тя не е жертвата.

Не е тя.

Ако един от нас падне, падаме всички.

— Знам какво иска той — казвам и се изправям.

— Какво? — пита Виола.

— ТОД ХЮИТ!

Той със сигурност крачи през тунела.

Няма къде да бягаме.

Той идва.

Тя също се изправя, а аз заставам между нея и входа.

— Залегни зад пейките — казвам. — Скрий се.

— Тод…

Аз отстъпвам от нея, а дланта ми е върху ръката й и остава там, докато не се отдалечавам твърде много и вече трябва да я пусна.

— Къде отиваш? — пита тя, а гласът й трепери.

Поглеждам към входа, откъдето дойдохме, към тунела под водата.

Той ще е тук всеки миг.

— ТОД ХЮИТ!

— Той ще те види ! — казва тя.

Аз вдигам ножа пред мен.

Ножът, който причини толкова беди.

Ножът, който носи такава власт.

— Тод! — казва Виола. — Какво правиш ?

Обръщам се към нея.

— Той няма да ти стори зло — отвръщам. — Не и когато разбере, че аз знам какво всъщност иска.

— Е, какво иска?

Аз я гледам, застанала сред пейките, бялата планета и луните греят над нея от стената, водата хвърля върху й искрящи отблясъци, гледам лицето й и израза на тялото й така, както просто стои и ме гледа в отговор, и откривам, че все още я познавам, че тя все още е Виола Ийд, и че мълчанието не значи празнина, че то никога не е значело празнина.

Поглеждам я право в очите.

— Ще го посрещна като мъж — казвам.

И въпреки че водопадът гърми и тя не може да чуе Шума ми, въпреки че не може да види мислите ми, тя също ме поглежда право в очите.

И аз виждам, че разбира.

Дръпва рамене назад и се изправя.

— Няма да се крия — казва. — Ако ти не се криеш, и аз няма да се крия.

Това ми е достатъчно.

Кимвам.

— Готова ли си? — питам.

Тя ме поглежда в отговор.

Кимва веднъж, отсечено.

Обръщам се с лице към тунела.

Затварям очи.

Поемам дълбоко въздух.

И с всяка глътка въздух в дробовете, и с всяка нотка от Шума си, аз се засилвам…

И изкрещявам с всички сили…

— ААРОН!!!!!!

Отварям очи и го чакам да дойде.

Първо виждам стъпалата му, пързалят се по стълбата, но той не бърза, крачи спокойно, защото знае, че сме тук.

Държа ножа с дясната си ръка, но лявата също е готова. Застанал съм на пътеката, приблизително в средата на църквата. Виола е малко вдясно зад мен, между пейките.

Готов съм.

Осъзнавам, че наистина съм готов.

Всичко случило се ме доведе дотук, до това място, където стоя с нож в ръка и с нещо, което трябва да спася.

Някого, когото трябва да спася.

И ако трябва да избирам между нея и него, то това въобще не е избор и армията може да върви на м… си.

Защото съм готов.

По-готов няма да бъда.

Защото знам какво иска той.

— Хайде — казвам полугласно.

Появяват се краката на Аарон, после ръцете му, едната носи пушката, другата се подпира на стената.

После лицето му.

Неговото ужасно, ужасно лице.

Наполовина откъснато е, през раната на бузата му се виждат зъбите, дупката на мястото на носа му зее, лишавайки го почти напълно от човешки вид.

Той се усмихва.

В този миг усещам страха.

— Тод Хюит — казва, сякаш ме поздравява.

Повишавам глас да надвикам водопада, като се надявам да не чуе треперенето в него:

— Можеш да оставиш пушката, Аарон.

— О, позволяваш ми, а? — отвръща той и очите му се разширяват, когато вижда Виола зад гърба ми. Не поглеждам назад, но знам, че тя също го гледа в очите и му показва всичката си смелост.