Патрик Нес - Не пускай ножа

Имаме още петнайсет крачки, може би двайсет, преди да изчезнем зад ръба…

Тичаме така, сякаш през последните две седмици сме си почивали…

Туп-туп по пътя…

Хвърлям поглед през рамо…

Виждам, че Аарон държи пушката с една ръка…

С другата балансира, за да не преобърне лодката…

Тя подскача по бързеите и го подмята напред-назад…

— Няма да успее — викам на Виола. — Не може да греба и да стреля едновре…

ПРАС!

Пръски кал се вдигат от пътя до краката на Виола точно пред мен…

Аз изкрещявам, Виола също изкрещява и двамата инстинктивно се навеждаме…

Тичаме по-бързо и по-бързо…

Туп туп туп…

Тичай тичай тичай тичай тичай , повтаря Шумът в изстъпление…

Не поглеждам назад…

Пет крачки…

Тичай тичай…

Три…

ПРАС!

И Виола пада…

— НЕ! — изкрещявам…

Но тя всъщност се спуска зад ръба надолу успоредно на водопада, спъва се и се изтъркулва…

— НЕ! — изкрещявам отново и скачам след нея… Препъвам се по стръмното…

Тичам след нея, докато тя се търкаля…

Не…

Не и това…

Не сега…

Не и когато…

Моля те, не…

И тя се изтъркулва до едни храсти встрани от пътя и се оплита в тях…

И спира, с лице към земята.

Аз се втурвам към нея, едва успявам сам да пазя равновесие, но коленича в храсталака, сграбчвам я и я обръщам, търся кръв, търся простреляното и само казвам:

— Не не не не не…

И съм почти заслепен от ярост и от отчаяние, и от лъжливото обещание за надежда и не не не…

И тя отваря очи…

Отваря очи, вкопчва се в мене и казва:

— Не съм простреляна, не съм простреляна.

— Не си ли? — казвам и леко треперя. — Сигурна ли си?

— Просто паднах — казва. — Кълна се, че усетих как куршумът прелетя край очите ми и после паднах. Не съм ранена.

И аз дишам тежко и тежко, и тежко.

— Слава Богу — казвам, — слава Богу.

И светът се завърта, завърта се и Шумът ми.

И тя вече е на крака, аз също се изправям в храсталаците и оглеждаме пътя под нас.

Водопадът се разбива по скалите от лявата ни страна, пътят се вие пред нас и под нас, спуска се като стълба с остри завои надолу до подножието на водопада.

Има ясна видимост за чудесни изстрели.

Никакви дървета, само ниски храсталаци.

— Ще ни улучи — казва Виола и вдига глава нагоре към ръба, още не виждаме Аарон, но той със сигурност си проправя път насам, гази през пенестата вода, ходи по нея, ако се наложи.

— ТОД ХЮИТ! — чуваме слабо зад рева на водата, слабо, но по-могъщо от вселената.

— Няма къде да се скрием — казва Виола и се оглежда наоколо и надолу. — Не и преди подножието.

Аз също се оглеждам. Спускането е твърде стръмно, пътят е твърде открит, между завоите има само хилави храсти.

Няма къде да се скрием.

— ТОД ХЮИТ!

Виола посочва нагоре:

— Можем да се доберем до онези дървета на хълма, на който бяхме.

Но е твърде стръмно, не можем да се изкачим и аз чувам как надеждата гасне в гласа й при самото изричане.

Въртя се, все още търся…

И тогава виждам.

Малка неясна пътека, едва личи, води встрани от първия голям завой на пътя право към водопада. След няколко метра изчезва, но аз проследявам с поглед нататък, за да разбера докъде води.

Точно до скалата към водата.

Право надолу, едва ли не под водопада.

Право до малка площадка, която е почти напълно скрита.

Площадка под самия водопад.

Излизам от храстите и правя няколко крачки по пътя. Пътеката изчезва.

Както и площадката.

— Какво е това? — пита Виола.

Връщам се пак до храстите.

— Ето — посочвам. — Виждаш ли я?

Тя присвива очи и гледа накъдето й соча. Водопадът хвърля малка сянка върху площадката, крие мястото, където пътеката свършва.

— От тук се вижда — казвам, — но от пътя не се вижда — поглеждам я. — Ще се скрием.

— Той ще те чуе — казва тя. — Ще ни намери.

— Не и през този рев, не ако Шумът ми е тих.

Челото й се набръчква, поглежда по пътя към Хейвън, после нагоре, където Аарон ще се появи всеки миг.

— Бяхме толкова близо — казва.

Хващам я за ръката и я дръпвам.

— Хайде. Само докато той отмине. Докато се стъмни. С малко късмет той ще си помисли, че сме се върнали към дърветата, както ти предложи.

— Ако ни намери, ще се окажем в капан.

— Ако хукнем към града, той ще ни простреля — поглеждам я в очите. — Това е възможност. Шанс.

— Тод…

— Ела с мен — казвам и я гледам колкото мога по-настойчиво, изливам от себе си колкото мога повече надежда. О, никога не ме оставяй. — Обещавам, че тази вечер ще те заведа в Хейвън — стисвам ръката й. О, не ме предавай. — Обещавам ти.