Патрик Нес - Не пускай ножа

В далечината е трудно да се видят подробности, не виждам отделните хора, не виждам и конете.

Просто маса, маса, която се излива по пътя.

— Колко е голяма? — пита Виола. — Нараснала ли е?

— Не знам — казвам. — Триста мъже? Четиристотин? Не знам. Много е далече и не мога…

Млъквам.

— Толкова са далече, че не мога да видя добре — усмихвам се. — На километри и километри.

— Надбягахме ги — казва Виола и на устните й също се появява усмивка. — Ние тичахме, те ни преследваха, но ние ги надбягахме.

— Трябва да се върнем в Хейвън и да предупредим ония, които отговарят — говоря бързо, Шумът ми се надига от вълнение. — Но те вече имат укрепления, подстъпът от водопада е тесен, а армията е най-малко на ден път, може и до довечера да не дойдат, а и се кълна, че не са хиляда души.

Кълна се.

(Обаче).

Виола се усмихва с най-уморената и най-щастливата усмивка, която някога съм виждал. После отново хваща ръката ми.

— Надбягахме ги.

Но после аз се сещам колко е опасна надеждата и Шумът ми посивява.

— Е, ние самите още не сме стигнали в Хейвън, а и не знаем дали там…

Но тя клати глава.

— Не, не — казва. — Надбягахме ги. Сега ще ме слушаш и ще бъдеш щастлив, Тод Хюит. През цялото време се мъчехме да надбягаме армията и знаеш ли какво стана? Надбягахме я.

Тя ме гледа, усмихва се, очаква нещо от мен.

Шумът ми жужи щастлив и топъл, и уморен, и облекчен, и малко тревожен, но мисля, че може би е права, че може би наистина победихме, че може би трябва да я прегърна сега, нищо че ще изглежда странно и сред всичко това установявам, че в края на краищата съм съгласен с нея.

— Надбягахме ги — казвам.

И тогава тя ме прегръща, обвива ръце около мен, притиска ме силно, сякаш за да запази равновесие и двамата стоим там, на мокрия хълм и дишаме.

Цветното й ухание е по-слабо, но няма значение.

Поглеждам напред, там е водопадът, Хейвън бляска под слънчевите лъчи, светлината огрява и реката преди водопада, а тя лъщи като метална змия.

И аз оставям Шума си да бълбука с малки щастливи искрички, а погледът ми се плъзва пак назад по реката и…

Не.

Всички мускули в тялото ми се наелектризират.

— Какво? — вика Виола и отскача от мен.

Обръща глава, за да проследи погледа ми.

— Какво? — повтаря.

Но после вижда.

— Не — казва. — Не е възможно.

Надолу по реката плава лодка.

Достатъчно близо, за да я видим добре и без бинокъл.

Достатъчно близо, за да видим пушката и робата.

Достатъчно близо, за да видим белезите и праведния гняв.

Гребе диво към нас, връхлита ни като съдния ден.

Аарон.

— Дали ни е видял? — пита Виола, а гласът й трепери.

Насочвам бинокъла. Аарон се издига в лещите уголемен, грамаден и ужасяващ. Натискам няколко бутона, за да намаля образа. Не гледа към нас, просто гребе като машина, за да приближи лодката до брега откъм пътя.

Лицето му е разкъсано и страшно, в кръв и съсиреци, дупката в бузата, новата на мястото на носа, но все пак, под всички белези е погледът, яростен и всепоглъщащ, поглед без милост, поглед, който няма да спре, който никога, никога няма да спре.

Войната превръща мъжете в чудовища , чувам Бен.

Към нас идва чудовище.

— Мисля, че не ни е видял — казвам. — Още не.

— Можем ли да го надбягаме?

— Той има пушка — казвам. — А от тук до Хейвън се вижда като на длан.

— Далеч от пътя тогава. Между дърветата.

— Няма толкова много дървета между нас и пътя долу. Трябва да сме бързи.

— Мога да съм бърза — казва тя.

И ние скачаме и се спускаме надолу по хълма, плъзгаме се през листа и мокри лози, държим се за камъните колкото можем. Прикритието на дърветата е рехаво и ние виждаме реката, виждаме и Аарон, който гребе.

А това означава, че и той може да ни види, ако погледне в правилната посока.

— Бързо! — казва Виола.

Надолу…

И надолу…

И се плъзваме на пътя…

И се пързаляме по калта…

И когато стигаме пътя, отново го губим от поглед, той е още нагоре по реката…

Но само за секунда…

Ето го…

Течението го носи бързо…

Спуска го по реката…

Виждаме го ясно…

Той гледа право в нас.

Гърмът на водопада е кошмарен, но аз все пак чувам гласа му.

Бих го чул дори и да бях на обратната страна на планетата.

— ТОД ХЮИТ!

И той посяга към пушката.

— Бягай! — викам.

Виола хуква, а аз съм точно зад нея, бързаме към ръба на пътя, след който той се спуска надолу на зиг-заг край водопада.