Патрик Нес - Не пускай ножа

Тя ме гледа, слуша ме, после изведнъж кимва рязко и решително и ние хукваме по тясната пътечка, надолу, там където тя свършва, прескачаме едни храсти, защото пътечката трябва да продължи след тях и…

— ТОД ХЮИТ!

Той е почти до водопада…

Плъзваме се надолу по нова стръмнинка досами водата, склонът надвисва над главите ни…

Плъзваме се до ръба на скалата…

Пред нас е само водопадът…

Стигам до ръба и изведнъж трябва да отстъпя назад, блъсвам се във Виола, защото пътеката свършва в нищото…

Тя ме сграбчва за ризата и ме задържа…

И водата лети пред нас и се разбива в скалите долу…

И площадката, която води под водопада, е там…

Но за да я достигнем, трябва да прескочим известно разстояние над пустотата на водопада…

— Това не се виждаше отгоре — казвам, а Виола ме стиска за китката, за да не политна надолу.

— ТОД ХЮИТ!

Той е близо, толкова е близо…

— Сега или никога, Тод — казва тя в ухото ми…

И ме пуска…

И аз скачам…

И съм във въздуха…

И водопадът гърми над главата ми…

И падам, и стъпвам…

И се обръщам…

И тя скача след мен…

И аз я хващам, и двамата падаме назад на площадката…

И оставаме да лежим там, дишайки тежко…

И слушаме…

И за секунда чуваме само рева на водопада над нас…

И после, слабо, отвъд гърма на водата…

— Тод Хюит!

И изведнъж започва да ни се струва, че викът идва от километри.

И Виола е легнала върху мен и аз дишам тежко в лицето й, а тя диша тежко в моето.

И се гледаме право в очите.

И гърмът на водопада е твърде силен, никой не може да чуе Шума ми.

След секунда тя опира ръце от двете ми страни и се надига от мен. Оглежда се и докато се оглежда, очите й се разширяват.

Чувам я как казва само:

— Леле.

Аз се претъркулвам и също се оглеждам.

Леле.

Малката площадка е много повече от малка площадка. Тя продължава навътре, дълбоко навътре в скалата под водопада. Застанали сме в началото на тунел, едната стена на който е скала, а другата — чиста падаща вода, която реве, бяла и кристална, толкова бърза, че изглежда неподвижна.

— Хайде — казвам и се отправям навътре в скалата, обувките ми се пързалят непрекъснато. Скалата е мокра и хлъзгава и ние се притискаме плътно до скалната стена, по-далеч от гърмящата вода.

Тътенът й е колосален. Всепоглъщащ, сякаш нещо веществено, което можеш да вкусиш и докоснеш.

Толкова е силен, че Шумът изчезва безследно.

Толкова е силен, че аз потъвам в най-дълбоката тишина, която някога съм чувствал.

Крачим надолу и встрани по площадката, проправяме си път през каменни бабуни и езерца, в които расте зелен мъх. Има и коренища, висят от скалата над нас, кой знае на какво растение принадлежат.

— Това не ти ли приличат на стъпала? — вика Виола, а гласът й е едва доловим зад водопада.

— Тод Хюит! — чуваме сякаш от милион километри далеч.

— Дали ще ни намери? — пита Виола.

— Не знам — отвръщам. — Едва ли.

Скалата под водопада не е равна, затова площадката извива успоредно с нея и едновременно продължава напред. Двамата сме подгизнали, водата е студена, не е никак лесно да се хващаме за корените, за да пазим равновесие.

После изведнъж площадката се спуска още надолу и се разширява, издяланите в камъка стъпала стават ясно видими. Стълбище надолу.

Някой е бил тук преди нас.

Слизаме, водата гърми на сантиметри от нас.

Стигаме последното стъпало.

— Ау — казва Виола, аз някак усещам, че е вперила поглед нагоре .

Тунелът зейва рязко навътре, площадката се разширява много, това е пещера, заградена от едната страна от вода, скалният таван се издига високо, високо над главите ни, водата пада от него и от силата си се издува напред като живо, движещо се корабно платно, свързващо тавана и площадката под краката ни.

Но „ау“-то е за друго.

— Това е църква — казвам.

Това е църква. Някой е разместил или издялал късове от скалата така, че да оформи четири реда простички пейки с пътека по средата, която води до висок къс скала, амвон, амвон с подравнена горна част, където проповедникът стои и проповядва, а бялата стена от вода и пяна пада и гърми зад гърба му, утринното слънце свети през нея, разкъсано като куп звезди, изпълвайки помещението с проблясващи искри, отразени от всяка мокра повърхност, назад, чак до скалното дъно, където на стената е издълбана окръжност, край която се въртят две по-малки окръжности — това е Новият свят с неговите две луни, новият дом на заселниците, домът на надеждата и Божието обещание, кръговете са запълнени с неотмиваща се бяла боя и всъщност греят на камъка, гледат паството и осветяват църквата.