Патрик Нес - Не пускай ножа

Църква под водопада.

— Прекрасна е — казва Виола.

— Изоставена е — казвам аз, защото след първото смайване виждам, че някои от пейките са полуразрушени, без следи от поправка, а целите стени са изписани, или издълбани с инструмент, или издраскани със същата неотмиваща се бяла боя, голяма част от написаното са пълни глупости. П.М. + М.А. и Уилс и Чилс завинаги , и Надежда всяка тука оставете и прочие, и прочие.

— Деца — казва Виола. — Промъквали са се тук, направили са пещерата свое тайно скривалище.

— Сериозно? Децата постъпват ли така?

— На кораба използвахме една затворена вентилационна шахта, все се пъхахме в нея — отвръща тя и се оглежда. — Беше изписана още по-гъсто.

Влизаме навътре, оглеждаме се със зяпнала уста. Мястото на тавана, където водата се спуска от скалата над кухината се намира на повече от десет метра над главите ни, а площадката пред църквата е по-широка от пет метра.

— Сигурно е естествена пещера — казвам. — Открили са я и тя им се е сторила като някакво чудо.

Виола скръства ръце на гърдите си.

— А после са установили, че подобна църква не е много практична.

— Твърде влажна — отвръщам. — Твърде студена.

— Бас ловя, че са я направили скоро, след като са кацнали — отвръща Виола и гледа рисунката на Новия свят на стената. — Бас ловя, че е било още през първата година. Всичко е било още ново, изпълнено с надежда — тя се завърта. — Преди нещата истински да улегнат.

Аз също бавно се завъртам. Виждам ясно какво са си мислели първите заселници. Начинът, по който слънчевите лъчи греят през водопада, облива всичко в ярка бяла светлина, гърмът на водата е толкова силен, но едновременно с това е тъй тихо, че дори и без пейките и амвона човек се чувства така, сякаш е влязъл в църква, сякаш мястото е свещено и е било свещено открай време, още преди жив човек да го е зървал.

После забелязвам, че след края на пейките няма нищо. Пътеката свършва в петдесетметровата пропаст до скалите долу, където се разбива водата.

Значи тук трябва да чакаме.

Тук е мястото, където трябва да се надяваме.

В църква под водата.

— Тод Хюит! — едва-едва долита през тунела до нас.

Виола видимо потреперва.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме, докато падне нощта — казвам. — После ще се измъкнем тайно и ще се надяваме да не ни види.

Сядам на една от каменните пейки. Виола сяда до мене. Изхлузва раницата през главата си и я оставя до себе си на пода.

— Ами ако открие пътечката? — пита.

— Да се надяваме, че няма да я открие.

— Но ако все пак я открие?

Посягам зад гърба си и измъквам ножа.

Ножа.

Двамата го гледаме мълчаливо, бялата вода се отразява в острието, то вече е покрито с капчици, които го карат да свети като факла.

Ножът.

Не казваме и дума, само го гледаме как грее насред църквата.

— Тод Хюит!

Виола вдига поглед към входа, скрива лицето си с длани и аз я виждам как стиска зъби.

— Какво иска той? — избухва яростно. — Ако армията преследва теб, защо той преследва мен? Защо стреля по мен? Не разбирам.

— Лудите хора нямат нужда от обяснение за действията си — отвръщам.

Но Шумът ми си припомня жертвоприношението, което зърнах в съзнанието му там, в блатото.

Знакът, така я нарече той тогава.

Дар от Бога.

Не знам дали Виола чува това в Шума ми или сама си припомня, че го е чувала в неговия Шум, защото казва:

— Не смятам, че аз съм жертвата в жертвоприношението.

— Какво?

Тя се обръща към мен, на лицето й е изписано объркване.

— Не смятам, че съм аз — повтаря. — Когато ме отвлече, той почти през цялото време ме държеше упоена, а когато все пак се събуждах и той беше там, продължавах да виждам все нови и нови странни неща в Шума му, безсмислени неща.

— Той е луд — казвам. — По-луд от останалите.

Тя премълчава, само се взира в падащата вода.

После посяга и ме хваща за ръката.

— ТОД ХЮИТ!

Усещам как ръката й подскача, защото подскача и сърцето ми.

— Това беше по-близо — казва тя. — Той приближава.

— Няма да ни намери.

— Ще ни намери.

— Тогава ще се справим с него.

Двамата едновременно поглеждаме ножа.

— ТОД ХЮИТ!

— Намерил е пътеката — казва тя, сграбчва ръката ми и се притиска до мен.

— Още не я е намерил.

— Почти бяхме стигнали — казва тя, а гласът й е ПИСКЛИВ И прекъсва. — Почти бяхме стигнали.

— Ще стигнем.

— ТОД ХЮИТ!

Това със сигурност е по-близо.

Открил е тунела.

Стисвам ножа и поглеждам Виола, лицето й е обърнато право към входа, на него е изписан такъв страх, че гърдите ме заболяват.