Патрик Нес - Не пускай ножа

И тогава, онази утрин, пред новата зора, аз разбирам нещо.

Разбирам нещо важно.

Толкова важно, че когато го осъзнавам напълно, трябва да стана прав.

Знам какво си мисли тя.

Знам какво си мисли тя.

Дори и като гледам гърба й, знам какво си мисли, знам какво чувства, знам какво става в нея.

Начинът, по който е извърнала тялото си, начинът, по който държи главата и ръцете си, и книгата в скута си, начинът, по който гърбът й е леко скован от това, което чува сега в Шума ми…

Мога да я разчитам.

Аз мога да я разчитам.

Защото сега тя мисли за своите родители, които също са дошли тук с надежда, точно като мама. Чуди се дали има надежда в края на пътя или и тя е фалшива, като онази надежда, която мама е имала в последния ден преди смъртта си. Взема думите на мойта майка и ги слага в устата на своите татко и мама и ги чува как й казват, че я обичат и че им липсва, и че й желаят само най-доброто. После взема песента на мама и я вплита в своите мисли така, че песента става едно тъжно късче от самата Виола.

Изпитва и болка, но това е добра болка, но все пак боли, но е добра, но все пак боли.

Нея я боли.

Аз знам всичко това.

Знам , че то е истина.

Защото мога да я разчитам.

Мога да разчитам Шума й, нищо че тя дори няма Шум.

Познавам я.

Аз познавам Виола Ийд.

Вдигам ръце до главата си, за да задържа всички мисли.

— Виола — прошепвам, а гласът ми трепери.

— Знам — отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си, все така обърнала поглед встрани от мен.

А аз я гледам как седи, взряна отвъд реката, и двамата чакаме, докато зората изгрее напълно и всеки от нас знае.

Всеки от нас познава другия.

Слънцето се вдига високо в небето, река бучи страшно и когато поглеждаме, виждаме, че тя тече много бързо надолу, към края на долината, пени се и се извива в бързеи.

Виола нарушава вълшебното мълчание, възцарило се между двама ни.

— Знаеш какво е това, нали? — пита.

Вади бинокъла и гледа надолу по течението. Слънцето се е вдигнало над ръба на долината. Виола засенчва уреда с длан.

— Какво е? — питам.

Тя натиска един-два бутона и пак се вглежда.

— Какво виждаш? — питам.

Тя ми подава бинокъла.

Гледам надолу по реката, проследявам бързеите, пяната, точно до…

До края.

Няколко километра по-надолу реката свършва насред въздуха.

— Праг — казвам.

— Много по-голям е от този, който видяхме с Уилф — казва тя.

— Пътят сигурно минава някак край него — казвам. — Не трябва да се тревожим.

— Нямах това предвид.

— А какво?

— Искам да кажа — продължава тя и се мръщи на ограниченото ми мислене, — че в долната част на толкова голям праг е вероятно да има град. Искам да кажа, че ако се налага да избираш къде на една планета да изградиш първото си селище, то една долина в основата на водопад с плодородни почви и готов водоизточник със сигурност изглежда много примамливо от космоса.

Шумът ми подскача леко, но съвсем леко.

Защото кой би посмял да го помисли?

— Хейвън — казвам.

— Бас ловя, че го открихме — казва тя. — Бас ловя, че когато стигнем до водопада, ще видим Хейвън под нас.

— Ако тичаме — казвам, — ще стигнем водопада до час. Може и по-скоро.

Виола ме поглежда в очите за първи път, откак ми чете книгата на мама.

И казва:

— Ако тичаме?

После се усмихва.

Истинска усмивка.

Аз знам какво означава тя.

Грабваме си нещата и хукваме.

По-бързо от когато и да било.

Краката ми са натъртени и уморени. С нея сигурно е същото. Имам мазоли и натъртено, и сърцето ме боли от всички загуби, боли ме за всичко, което вече го няма. Нейното сърце също я боли.

Но ние тичаме.

Божичко, как само тичаме.

Защото може би (млъквайте)…

Просто може би (не си го и помисляйте)…

Може би наистина има надежда в края на пътя.

Реката става все по-широка и права, ние тичаме напред, стените на долината се приближават все повече и повече, тази от нашата страна идва толкова близо, че пътят също става със страничен наклон. Капчици и пръсти от бързеите се носят във въздуха. Дрехите ни се измокрят, лицата също, както и ръцете. Ревът на водата става гръмовен, изпълва света докрай, присъствието му е осезаемо, като присъствие на живо същество, но добро същество. Ревът сякаш те мие, сякаш отмива Шума.

А аз мисля, моля те, нека Хейвън се намира под водопада.

Моля те.

Защото виждам как Виола поглежда през рамо към мен докато тичаме, насърчава ме с кимане и с усмивка, а аз мисля как надеждата е това нещо, което все те дърпа напред, но и как едновременно с това е болезнена, опасна и рискована, как тя хвърля на света предизвикателство, а нима светът ни оставя да победим, когато го предизвикваме?