Патрик Нес - Не пускай ножа

— Плодовете не са на повече от ден-два — казва Виола между хапките. — Хората трябва да са тръгнали за Хейвън вчера или завчера. Слуховете за армията са страшно нещо — казвам, преглъщам сушеното месо несдъвкано, задавям се и изплювам обратно едно парче.

Нахранваме се възможно най-добре, а аз напъхвам остатъците в раницата на Виола, която сега виси на моите рамене. Когато я отварям да прибера храната, виждам книгата. Още е тук, още е увита в найлоновото пликче, все още я пронизва резката от острието на ножа.

Пипвам я през пликчето, потърквам с пръсти корицата. Толкова е мека, от нея още се долавя лекото ухание на кожа.

Книгата. Книгата на майка ми. Дошла е с нас чак до тук. Оцеляла, със собствена рана. Точно като нас.

Вдигам очи към Виола.

Тя веднага ме хваща.

— Какво? — пита.

— Нищо — пъхам книгата заедно с храната в раницата. — Да вървим.

Пак сме на пътя, пак край реката, пак вървим към Хейвън.

— Това трябва да е последната нощ — обажда се Виола. — Ако доктор Сноу е прав, утре трябва да стигнем.

— Да — отвръщам. — И светът ще се промени.

— Отново.

— Отново — съгласявам се.

Правим още няколко крачки.

— Започваш ли да чувстваш надежда? — пита Виола с особен глас.

— Не — отвръщам и заглушавам Шума си. — А ти?

Веждите й са вдигнати високо, но тя поклаща отрицателно глава.

— Не, не.

— Но отиваме въпреки това, нали?

— О, да — отвръща Виола. — След нас и потоп.

— И потоп може да ни връхлети, да ти кажа.

Слънцето залязва, луните отново се издигат, полумесеците им са по-малки от предната нощ. Небето е все така ясно, звездите все така греят, светът е все така тих, само плисъкът на реката, усилващ се, бучащ.

Настъпва полунощ.

Петнайсет дни.

Петнайсет дни до…

До какво?

Продължаваме в нощта, небето се върти бавно край нас, думите ни скоро секват, когато ефектът от вечерята започва да отслабва и умората пак ни завладява. Точно преди изгрев попадаме на две преобърнати каруци край пътя, пшеница е разпиляна навсякъде, наоколо се търкалят няколко празни кошници.

— Дори не са спрели да спасят всичкото зърно — казва Виола. — Оставили са половината.

— Място като всяко друго, можем да спрем за закуска — обръщам една от кошниците, издърпвам я встрани, край пътя над реката и сядам.

Виола взема друга кошница, наглася я и сяда до мен. По небето плъзва светлина, защото слънцето скоро ще изгрее, пътят сочи право към него, реката също, плиска и тече към зората. Отварям раницата и вадя от храната от магазина, давам половината на Виола, с останалото се заемам сам. Пием вода от манерките.

Раницата е отворена в скута ми. Вътре са останалите ни дрехи и бинокълът.

И книгата.

Чувам мълчанието й до мен, чувствам как ме притегля, усещам празнините в стомаха си, в гърдите и в главата, спомням си болката, когато тя се приближаваше твърде много, болката, която приличаше на скръб, болката, която приличаше на загуба, болката сякаш падах, падах в нищото, спомням си как ме сграбчваше и ме караше да искам да плача, наистина да плача .

Но вече…

Болката вече не е толкова силна.

Поглеждам към нея.

Тя със сигурност е видяла всичко в Шума ми. Аз съм единственият друг човек наблизо, а тя става все по-добра и по-добра в разчитането на Шума, нищо че реката плиска толкова гръмко.

Но тя просто седи на мястото си, яде тихо и чака аз да го кажа.

Чака да я помоля.

Защото точно за молбата си мисля.

Когато слънцето се вдига, изгрява денят, в който ще стигнем до Хейвън, денят, в който ще стигнем до място, пълно с повече хора, отколкото съм виждал през живота си, място с толкова Шум, че никой никога няма да може да остане сам, е, освен ако не са открили лек, а ако са го открили, ще бъде още по-лошо, защото аз ще съм единствения! Шумен.

Стигнем ли до Хейвън, ще станем част от града.

Няма да бъдем просто Тод и Виола, седнали край реката на изгрев-слънце да хапнат, единствените двама на лицето на цялата планета.

Ще станем като всички, ще бъдем всички заедно.

Това може да е последната ни възможност.

Поглеждам настрани и проговарям:

— Да те питам, нали можеш да имитираш разни гласове…

— Да? — отвръща тя тихо.

Изваждам книгата от раницата.

— Можеш да говориш с глас от Прентистаун?

— „Мой мили Тод“ — чете Виола и имитира акцента на Бен колкото може по-добре. Справя се страхотно. — „Мой мили сине“.

Гласът на мама. Мама говори.