Патрик Нес - Не пускай ножа

Господин Прентис Младши, жив и здрав, отвързан, отново на гърба на коня си.

— Проклятие — чувам от Виола, която е прочела Шума ми и й подавам бинокъла.

— Дейви Прентис? — ахва Бен, който също е видял конника в Шума ми.

— Същият — прибирам манерките в раницата на Виола. — Трябва да тръгваме.

Виола подава бинокъла на Бен и той сам се вглежда. Сваля го от очите си, после поглежда отново.

— Втасахме я — казва.

— Трябва да бягаме — обажда се Виола. — Както винаги. Бен се обръща към нас, бинокълът е в ръката му.

Оглежда и двама ни от главата до петите и аз виждам какво се надига в Шума му…

— Бен — започвам.

— Не — отвръща той. — Тук се разделяме.

— Бен…

— Мога да се справя с пикльото Дейви Прентис.

— Той има пушка — казвам. — Ти нямаш.

Бен се приближава до мен.

— Тод — казва.

— Не, Бен — повишавам тон. — Няма да те слушам.

Той ме поглежда право в очите и аз забелязвам, че вече не трябва да се навежда, за да го стори.

— Тод — повтаря той, — трябва да изкупя злото, което сторих, когато защитих живота ти.

— Не можеш да ме оставиш, Бен — казвам, а гласът ми се напълва със сълзи (млъквайте). — Не отново.

Той поклаща глава.

— Не мога да дойда в Хейвън с вас. Знаеш, че не мога. Аз съм враг.

— Ще обясним каква е истината.

Той продължава да клати глава.

— Конникът приближава — обажда се Виола.

Туп тупур-туп тупур-туп.

— Единственото, което ме прави мъж — казва Бен, а гласът му е твърд като камък, — е това да знам, че ти ставаш мъж.

— Аз не съм още мъж, Бен — отвръщам, а в гърлото ми е заседнала буца ( млъквайте ). — Дори не знам колко дни ми остават.

И тогава той ми се усмихва и по усмивката му разбирам, че е настъпил краят.

— Шестнайсет — казва. — Шестнайсет дни остават до рождения ти ден — после хваща брадичката ми и я повдига. — Но ти си мъж отдавна, Тод. Не позволявай никой да твърди друго.

— Бен…

— Тръгвайте — казва той, подава бинокъла на Виола и ме прегръща. — Никой друг баща не е бил толкова горд — прошепва тихичко в ухото ми.

— Не — казвам, а думите ми са неясни. — Не е честно.

— Не, не е честно — Бен ме отдръпва от себе си. — Но има надежда в края на пътя. Запомни го.

— Не отивай — казвам.

— Трябва. Опасността идва.

— Все по-близо — добавя Виола, която гледа през бинокъла.

Тупур-туп тупур-ТУП.

— Аз ще го спра. Ще ви спечеля време — Бен поглежда Виола. — Грижи се за Тод — казва. — Обещаваш ли ми, че ще се грижиш?

— Обещавам ти — отвръща Виола.

— Бен, моля те — шепна. — Моля те.

Той стисва раменете ми за последен път.

— Помни — казва. — Надежда.

И без дума повече се обръща и хуква надолу по хълма с гробището. Когато стига до подножието, вдига глава и вижда, че ние още стоим и гледаме след него.

— Какво чакате? — виква. — Бягайте!

Няма да кажа какво чувствам, докато бягаме надолу по противоположния склон на хълма, далеч от Бен, този път завинаги, защото как може да има живот след всичко случило се, след всичко чуто?

Животът е равен на тичане и може би когато спрем да тичаме, най-сетне ще разберем, че животът е свършил.

— Хайде, Тод — казва Виола и поглежда през рамо, — моля те, побързай.

Не отвръщам нищо.

Тичам.

Слизаме от хълма и се доближаваме до реката. Отново. Пътят е от другата ни страна. Отново.

Винаги едно и също.

Реката шуми по-силно от преди, тече много по-мощно и бързо, но на кого му пука? Какво значение има?

Животът не е справедлив.

Не е.

Не е справедлив.

Безсмислен и глупав е, в него има само страдание и болка, и хора, които искат да те наранят. Не можеш да обичаш нищо и никого, защото всичко ще ти бъде отнето, ще бъде разрушено и ти ще останеш сам-самичък, ще трябва вечно да се бориш, ще трябва вечно да бягаш, само за да останеш жив.

В живота няма нищо добро. Никъде няма нищо добро.

Какъв е ш… смисъл?

— Смисълът е — казва Виола, спира насред едни много гъсти храсталаци, обръща се и ме удря наистина силно по рамото, — че Бен те обича толкова много, че се жертва за теб и ако ти просто се ПРЕДАДЕШ — последното го изкрещява, — все едно казваш, че саможертвата му е била за нищо !

— Ох — отвръщам и разтривам рамото си. — Но защо беше необходимо да се жертва? Защо трябва да го изгубя отново ?

Виола пристъпва към мен.

— Защо смяташ, че ти единствен в света си изгубил някой обичан човек? — казва с опасен шепот. — Забрави ли, че и моите родители са мъртви?