Патрик Нес - Не пускай ножа

— Аз нямах никакви приятели в Прентистаун.

Тя се извръща към мене.

— Как така никакви приятели? Трябва да си имал приятели.

— Имах няколко за известно време, с по няколко месеца по-големи от мен. Но когато момчетата станат мъже, те спират да говорят с по-малките момчета — свивам рамене. — Аз бях последното момче. На края бяхме само аз и Манчи.

Виола се взира в бледнеещите звезди.

— Какво глупаво правило.

— Така си е.

Не си казваме нищо повече, само аз и Виола стоим до реката, почиваме си, докато новата зора изгрява.

Само аз и тя.

След минутка пак се стягаме и се приготвяме за път.

— До утре трябва да стигнем в Хейвън — казвам. — Ако не спираме.

— Утре — кимва Виола. — Надявам се там да има храна.

Неин ред е да носи раницата, затова й я подавам, а слънцето се показва над долината и започва да ни се струва, че реката се влива право в него, а когато лъчите му достигат хълма на отсрещния бряг, нещо там привлича погледа ми.

Виола улавя искрата в Шума ми и се извърта мигновено.

— Какво?

Слагам длан над очите си. Малко стълбче прах се издига над далечните хълмове.

И се движи.

— Какво е това? — питам.

Виола измъква бинокъла и се вглежда.

— Не виждам добре — казва. — Дърветата са много.

— Някой пътува?

— Може би това е другият път. Разклонението на кръстопътя, по което ние не тръгнахме.

Гледаме минута-две, стълбчето прах се издига още по-високо и напредва право към Хейвън с бавната скорост на далечен облак. Странно е да го гледаме така, без да чуваме и звук.

— Ще ми се да знаехме къде е армията — казвам. — Колко далеч зад нас са.

— Може пък Карбонел Даунс да са им се опънали — Виола насочва бинокъла назад над реката, но сме застанали твърде ниско, реката твърде много лъкатуши. Виждат се само дървета. Дървета и небе, и тишина, и мълчаливото стълбче прах, което си проправя път по далечните хълмове.

— Хайде да тръгваме — казвам, — че нещо започвам да се плаша.

— Да тръгваме тогава — казва Виола тихо.

Пак сме на пътя.

Пак сме в живота, който е бяг.

Нямаме храна, затова за закуска ни служи един жълт плод, който Виола откъсва от някакво дърво и се кълне, че е яла същия в Карбонел Даунс. За обяд пак ядем такива плодове, но все пак е по-добре от нищо.

Отново си мисля за ножа на кръста си.

Бих ли могъл да ловувам, ако имахме време?

Но нямаме време.

Тичаме, минава пладне, настъпва следобедът. Светът е все така пуст и плашещ. Само аз и Виола тичаме по дъното на долината, не се виждат нито селища, нито кервани от каруци, няма звук, по-силен от плисъка на реката, а той пък става все по-мощен с всяка изминала минута, докато най-после аз вече не мога да чувам собствения си Шум, а ако искаме да говорим, трябва да повишаваме глас.

Твърде гладни сме, за да говорим. И твърде уморени. И тичаме твърде много.

Продължаваме напред.

А аз се хващам, че гледам Виола.

Стълбчето прах следва нашата посока, напредва бавно с течението на деня и най-после изчезва в далечината, а аз гледам как Виола обръща глава, докато бягаме, за да проверява дали прахът е още там. Гледам я как тича рамо до рамо с мен, примигва от болките в краката. Гледам я как разтрива стъпалата си, когато почиваме, гледам я как пие вода от манерката.

Сега, след като веднъж я видях истински, вече не мога да спра да я виждам.

Тя ме хваща.

— Какво?

— Нищо — казвам и отвръщам поглед, защото и аз не знам какво.

Реката и пътят стават все по-прави, долината става все по-стръмна и тясна. Виждаме известна част от пътя зад нас. Няма армия, нито конници. Тишината е по-страшна от вечния Шум.

Пада сумрак, слънцето залязва зад гърбовете ни, залязва и се скрива зад местата, където се намира армията, зад останките от Новия свят, зад онова, което се е случило с мъжете, които са се опълчили на армията и с онези, които са се присъединили към нея.

Зад онова, което се е случило с жените.

Виола тича пред мен.

Аз я гледам как тича.

Пада нощта и чак тогава стигаме следващото селище, то също има кейове край реката и също е изоставено. Само пет къщи покрай пътя, тази, която е най-отпред, прилича на магазин.

— Спри — казва Виола и сама спира.

— Вечеря? — казвам задъхано.

Тя кимва.

Трябва да ритна вратата шест пъти, докато се отвори и въпреки че наоколо няма никого, все още се оглеждам уплашено, в очакване на наказанието. Вътре има предимно консерви, но откриваме и сух самун хляб, няколко омекнали плода и ивици сушено месо.