Елиф Шафак - Черно мляко

Сиснерос заявява, че иска да разказва истории, които обикновено остават неразказани. „Къщата на улица «Мангова»“ е увлекателно повествование за Есперанца, млада американка с мексикански корени, която расте в латиноамериканския квартал на Чикаго. В книгата се говори открито за пренебрежението към жените, за шовинизма и борбата на цветнокожите жени да намерят своя глас. Не след дълго Есперанца открива, че писането цери раните й, освобождава душата й. Помага й да развие вродените си дарби, да установи коя всъщност е и да устои на промиването на мозъците, което заради половата, културната и класовата й принадлежност я ограничава в избора.

Сиснерос подлага на съмнение и мексиканските, и американските възгледи за жената и се стреми да изследва други модели. Схващанията й за брака и майчинството винаги са били противоречиви. В едно интервю тя споделя, че в много отношения и досега се чувства дете. И точно заради това не избира децата и не им трепери. Децата не правят така помежду си. Сиснерос обяснява как преди да навърши трийсет, а после и четирийсет, все е отлагала брака и раждането на деца, за да се съсредоточи върху писането и работата. Когато става на четирийсет обаче, усеща, че скоро трябва да мине под венчило не защото го иска тя, а защото настоява баща й. Трябва да минат още няколко години, докато Сиснерос осъзнае, че брак не й трябва, и да вземе окончателното решение да не се омъжва никога. Попитана защо е предпочела да няма свое семейство, тя отговаря с интригуващото: „Мое дете е писането и не искам между нас да застава никой“.

Дороти Паркър, Одри Лорд и Сандра Сиснерос, жени, отказали да отъждествят творческото начало в жената с възпроизвеждането и отдали се страстно на писането. От тях се учим да гледаме в нова светлина на това как се става съответно жена, сестра, мъж. Четенето на творбите им отваря нашите души, пробива черупката на всекидневните ни навици. След като научим повече за живота им, си даваме сметка, че културната предразположеност, насаждана във всеки от нас от ранно детство, не е нито неоспорима, нито неизменна. Да, наистина, тези три писателки имат различен личен живот и идват от различна среда. Но има едно, което ги обединява: те не възприемат за даденост ролите, отредени на половете, и преградите. Поставят под въпрос установените норми и най-важното, променят света, като първо променят себе си.

Бебето спи в люлката. Който е въвел израза „да спиш като бебе“, няма представа за какво говори. Бебетата се унасят на пресекулки и постоянно се будят, сякаш за да проверят дали си още там и дали не им се е присънило, че са се родили.

Колкото до мен, аз не спя изобщо. Още в мига, в който затворя очи, върху мозъка ми на порой се изсипват неприятни мисли и стряскащи образи. Кой да знае, че в главата ми има такъв арсенал от тревоги! Не съм мигнала от няколко дни. Около очите ми има кръгове, тъмнобежови и кръгли като истанбулските симити. И през ум не ми е минавало, че в сърцето ми може да се загнезди такава мрачна болка.

Облечена съм в дълга светлолилава нощница, по гърдите тук-там има шарки. Една от презрамките се е скъсала и е завързана набързо на възел. Но тъй като сега е по-къса от другата, отдалеч бието изглежда криво и създава впечатлението, че се плъзгам на една страна — точно като потъващ кораб. Може и да се плъзгам. Колкото до шарките по нощницата, макар и да изглеждат като творение на превъртял дизайнер, те всъщност са петна от кърма и повръщано.

Откакто съм родила, са минали седем седмици.

Искам да съм страхотна, съвършена майка, а накрая обърквам всичко. Направо съм като на тръни, когато трябва да сменям памперсите, да вдигам детето, за да се оригне, или да измисля как да направя така, че да спра пристъпа му на хълцане. Самочувствието ми прилича на купчинка сладолед, който се топи бързо под бремето на майчинството. Нямаше да бъде зле Еюп да е до мен, но той отиде да отбива задължителната си военна служба. Следващата половин година ще се обучава в малко военно поделение в Северен Кипър и аз ще бъда сама.

Пет пъти в седмицата по един от телевизионните канали повтарят нощем „Колелото на късмета“ — за онези, които не могат да спят. Две блондинки в оскъдни къси полички и лъскави потници обръщат буквите по дъската, задвижвана на ръка.

Седя и гледам. На дъската пише „д-пр-ия“, аз обаче отказвам да го прочета на глас.

През това време в главата ми се върти грамадно колело на късмета, което проблясва с ярки крушки. Аз разпределям в различни цветове всекидневните си задачи и оценявам всяка с тази малка подробност, че оценките са все отрицателни.