Елиф Шафак - Черно мляко

— Внимавайте. Хлъзгаво е — казва една.

— По-добре стойте на сянка — предупреждава друга.

— Гледайте да не се гмуркате с корема напред — допълва жената до нея.

— Не гълтайте от хлора — включва се четвърта.

На улицата, в автобуса, на корабчето, по кафенета и ресторанти ме съветват хора, които изобщо не познавам. Ако някой случайно яде нещо, тутакси ми предлага половината.

Колкото и да повтарям „Не, благодаря“, настояват, докато не се съглася. И така, вървя и дъвча чуждите сандвичи и сладкиши. Не е важно, че никога не съм срещала тези жени и няма да ги видя никога отново. Където има бременност, всички се държат свойски. Когато всички се държат свойски, те ти нахлуват в личното пространство.

Средата на четирийсетата седмица

Обгърнала ме е вълна на спокойствие. Ветрецът разсейва полека маранята по хоризонта, в Истанбул са нацъфтели лалета: лилави, червени и жълти. Изведнъж светът се е превърнал в изтънчено място, а животът е райски. Усмихвам се толкова много, че мускулите около устата ми чак увисват.

Днес, докато минавам покрай електрическия стълб, забелязвам, че гуменките „Конвърс“ вече ги няма. Явно някой ги е свалил. Страхотно! Колко прекрасно е времето, колко добри са хората, колко синьо — небето. Какъв приказен свят!

— На това му се казва хормон на щастието — обяснява Мама Сутляш. — Произвежда се, когато наближи жената да ражда.

За пръв път през живота ми хрумва колко силно е влиянието на хормоните върху нас. Винаги съм смятала, че съм мислещ човек, който прави избор и твори. Но колко от живота ни, от връзките, поведението и избора ни е подвластно на хормоните? Щом те са в състояние да повдигнат духа ни, могат ли да направят и обратното, да ни изстрелят в дълбините на тъгата? Но животът е прекалено красив, за да мисля върху такива тревожни неща, и аз не го правя.

Четирийсет и първа седмица

Паника! Вече е време и аз съм изпаднала в ужас. Нейно Величество царицата прави всичко възможно да ме успокои, но полза никаква. Точно сега само една от Палечките може да ми помогне. Трябва да поговоря с нея.

С корем чак до брадичката, като внимавам да не се подхлъзна, се спускам по стълбището в подземието на душата ми. Там, в град, духовен като Атонската планина, зад дървена врата откривам Дамата Дервиш, която седи с кръстосани крака на един лозов лист. Обута е със светлосини сандали, носи на врата си сребърен Хю.

— Може ли да поговорим, Дама Дервиш?

— Разбира се — отвръща тя. — Думите са дарове, които един човек поднася на друг.

— Добре, а помниш ли как навремето бях признателна, че не съм слоница? Сега съжалявам, че не съм. — Забелязвам какво се е изписало върху лицето й и решавам да опитам друг подход. — Не съм готова за това раждане, не знам какво да правя. Девет месеца са много малко.

— Първо се успокой — отвръща нежно тя.

— Но какво ще правя?

— Нищо — отсича Дамата Дервиш.

— Как така нищо?

— Свикнала си през цялото време да правиш нещо и сега изпадаш в ужас, задето не ти се налага да правиш нищо. А това носи успокоение. Не се притеснявай, тялото ти знае какво да прави, а също бебето и вселената. Единственото, което трябва да направиш, е да капитулираш.

Думата капитулираш не ми харесва никак, затова прехапвам устна и въздишам.

— Знаеш ли, привържениците на суфизма смятат, че светът е майчина утроба — обяснява Дамата Дервиш. — Всички ние сме деца в утроба. Когато му дойде времето, трябва да напуснем този свят. Знаем го, а не ни се тръгва от тук. Страх ни е, че след като умрем, вече няма да ни има. Но смъртта всъщност е раждане. Проумеем ли го веднъж, вече няма да ни е страх от нищо.

Действа ми успокояващо на нервите да си представям, че светът е голяма утроба и че милиардите хора от всякакви раси и религии чакат да се родят в друг живот.

— Дама Дервиш! — подхващам. — Само как ми липсваше!

— И ти на мен — отвръща тя. — А сега върви и се остави в ръцете на съдбата, капитулирай. Останалото ще се нареди от само себе си.

Призори след два дни будя Еюп и двамата се отправяме спокойно към болницата. Оставям се в ръцете на съдбата и всички упражнения за дишане, йоги за бременни, черен хайвер, броколи и дори „Малките жени“ вече са без значение.

В света на литературата рядко ще срещнете метафора, при която децата са оприличавани на книги, но затова пък често ще видите, че книгите са приравнявани към децата. Джейн Остин смята романите си за свои деца и говори за героините си като за „моята Ема“, „моята Фани“, „моята Елинор“. Джордж Елиът също нарича книгите си „мои рожби“. В същия дух в дневниците на Вирджиния Улф е пълно с редове, където писането се оприличава на майчинство. Примерите наистина са много, аз обаче се дразня, че тази метафора се употребява все от жени-писателки. Никога не съм чувала за мъж писател, който да нарича романите си свои деца.