Елиф Шафак - Черно мляко

Колкото и разпространена да изглежда метафората, има съществена разлика между бебетата и книгите, която не би трябвало да остава незабелязана. Човешките бебета наистина са голямо изключение в това, че веднага след като се родят, изискват огромни грижи и внимание. Безпомощно и беззъбо, новороденото дълго е напълно зависимо от майка си.

А при книгите не е така. Още от самото си раждане — от датата на издаване — те си стъпват на краката и веднага могат да плуват точно като новородените морски костенурки: да поемат развълнувано, упорито, несигурно от топлите пясъци на издателствата към необятните сини води — читателите.

Или романите може би приличат на току-що излюпени патета. Веднага щом отворят очи за света, те решават, че първият, изпречил се пред тях, е тяхната майка. „Майки“ могат да бъдат не само писателите, но и редакторите, преводачите и, да, преизпълнените с любов читатели. В такива случаи, родят ли се книгите, вече не се налага авторите им да ги държат под око или да ги обсъждат точно както не е нужно книгите да дават интервюта, да позират за снимки или да тръгват на обиколки, за да се представят. Не те, а ние, писателите и поетите, копнеем за признание и похвала. Иначе книгите не се нуждаят от това авторите да се грижат за тях.

Има една писателка, присмивала се на раздутото его и амбиции в света на изкуството и културата: легендарната Дороти Паркър. С ръст метър и петдесет, слабичка, тя вероятно не е изглеждала внушително, но и до ден-днешен думите, излезли от писалката й, изумяват и развеселяват читателите. Наложила се като „най-остроумната жена в Щатите“ критичката с хаплив език от „Ванити Феър“ и „Ню Йоркър“ пише по най-различни въпроси, без да си крие ноктите. Тя е най-мълчаливата измежду участниците в прочутата Алгонкуинска кръгла маса 32 32 Известен и влиятелен кръг писатели, критици и мислители от Ню Йорк, сформирал се през 20-те години на ХХ век. Кръгът носи името на хотела, в който групата интелектуалци се събира. — Б.ред. , но и досега си остава най-известната от тях.

Умее както никой друг да обича неподходящи, дори невъзможни мъже и страда често от нещастните си връзки, от депресия, помятания и един аборт. Но едва ли някоя от връзките й е оставила върху живота й такъв дълбок отпечатък, както брака й с актьора и драматург Алън Кембъл, с когото ту се събират, ту отново се разделят. Като две планети, които кръжат по еднаква орбита, но така и не се срещат, двамата се уморяват взаимно до припадък — до онзи ден през 1963 година, когато Кембъл се самоубива. През годините самата Паркър оцелява след няколко опита за самоубийство и вероятно след всеки от тях се пропива все повече.

Като страстна защитничка на равенството между половете и гражданските права, Паркър критикува наложената представа за обществените роли от онова време. В стиховете, разказите и очерците си подлага на съмнение най-различни клишета и табута. В едно от по-ранните й стихотворения откриваме обобщения й възглед за живота:

Близкото й приятелство с Дашиъл Хамет и Лилиан Хелман е любима тема на литературните историци. След години, попитана дали някога е имало съперничество между двете писателки, Хелман ще отговори: „Никога“. В отношенията си те са зависими и Хелман споделя: „Според мен между мъже и жени, дори между приятели трябва да има зависимост… Независимият човек не се притеснява от зависимостта“. В контекста на параноята от началото на петдесетте години на XX век те доста бързо се озовават в прословутия черен списък на Холивуд 33 33 Черният списък на Холивуд е списък с имена на сценаристи, актьори, режисьори, музиканти и други професионалисти от развлекателната индустрия, на които в средата на миналия век им е отказвана трудова заетост в областта заради техните предполагаеми политически възгледи и участия в граждански каузи. — Б.ред. . Не че им пука особено. Те са творци с уклон към саморазрушение, числят се към поколение, което пие, вдига скандали, спори и се смее на воля, и умират кой рано, кой в депресия.

Паркър не е голяма поклонница на романтичната любов, семейния живот и майчинството. Забележи ли на обществено място майка, която трепери на детето си, не пропуска възможността да я осъди пред всички. Смята майчинството за нещо като капан или състояние, в което постоянно се чувстваш нещастен. Умът й е хаплив, настроенията — променливи, ехидността — пословична, а тъмните й очи преливат от дяволитост почти до мига, когато Паркър умира на седемдесет и три години от сърдечен пристъп сам-сама в една хотелска стая.