Елиф Шафак - Черно мляко

Ако някога в света на литературата е имало глас, който да е туптял от гняв, състрадание, справедливост и любов — и всичко това едновременно, с еднаква мощ — то това е гласът на Одри Лорд. Тя е душа с много дарби и какви ли не роли: поетеса, писателка, чернокожа, жена, лесбийка, активистка, човек, победил рака, просветителка и майка на две деца. Още съвсем млада променя начина, по който се пише името й: от „Audrey“ на „Audre“, не само защото й харесва симетрията с презимето, но просто защото го може. Обича да се преоткрива отново и отново, да преобразява като две топки меко тесто сърцето и съдбата си. На церемония, проведена преди смъртта й, получава още едно име — Гамба Адиса, или „Воин. Жена, която прави така, че значението й да е пределно ясно“.

Понякога си е сама майка, друг път — сама дъщеря. Смята, че е брънка от безкрайна верига, част от „континуум на жените“. Превръща се в мост, свързващ различията през границите, опълчва се срещу расизма и пренебрежителното отношение към жените и хомосексуалистите и насърчава онова, което според нея се свежда до „преобразяването на тишината в език“. Чрез думите ние разбираме себе си и се разбираме помежду си, вадим на показ заложената във всеки от нас мъдрост. Едно от нещата, които прави най-добре, е да установява връзки между писател и читател, между бели и чернокожи, между сестра и сестра. „Аз съм такава, каквато съм, правя каквото съм дошла да правя, действам ви като опиат или длето, така че, докато ви откривам в себе си, да ви напомням за вашата аз-овост.“ 34 34 Lorde, A. Sister Outsider: Essays, Speeches. Berkcley, 2007, p.12.

В автобиографичния си роман „Зами. Как се пише новото ми име“ Лорд разглежда по-отблизо детството си в Харлем и съзряването си като чернокожа лесбийка феминистка. Тя казва, че открай време е искала да бъде и мъж, и жена, да включи в характера си най-силните и най-прекрасни качества и на майка си, и на баща си. Творбите й са просмукани с убеждението, че вероятно се състоим от синтеза на привидни противоположности. Във всяка жена са заложени и мъжки черти, във всеки мъж — и женски. Ако отчетем това, е голяма заблуда да възприемаме двата пола така, сякаш взаимно се изключват, защото това ни отдалечава от разбирането на човешката същност в цялата й сложност и пълнота.

Колкото и да е изумително, в произведенията на Лорд майчинството получава ново определение и е възхвалявано, без да бъде обявявано за свещено. Божествено е, но в него няма никаква святост. Според Лорд във всички нас, независимо дали сме майки или не, има по една черна майка. Мъжете също носят в себе си това качество, въпреки че твърде често предпочитат да не посягат към него. Черната майка при Лорд е метафората на гласа на интуицията, творческото начало и невъзпираната от нищо страст. Белите бащи са ни казали: „Мисля, значи съществувам“, а Черната майка вътре във всеки нас — поетесата — нашепва в сънищата ни: „Чувствам, значи мога да бъда свободна“.

Лорд не отхвърля открито рационализма и емпиризма, но иска веднъж завинаги да се разбере колко ограничаващи са те, когато опознаваме света. Не е привърженица на прекалено аналитичното мислене и на преклонението пред отвлечените теории. Връзката й с езика и с пулса на всемира е безогледно чувствена. Одри Лорд е на мнение, че личността, а оттам жената и майката, всъщност са многопластови. Затова отказва да бъде вмествана в прокрустовото ложе на някоя статична категория. Тя едновременно е много неща и си остава такава и след смъртта.

Ако днес беше жива и се бяхме срещнали, тя сигурно щеше да се изсмее на шестте ми Палечки, а после щеше да извади наяве и своите многобройни Палечки, така че всички да потанцуват заедно под топлия летен дъжд.

Сандра Сиснерос е красноречива писателка и изявен учен и се представя като „ничия майка и ничия съпруга“. Винаги говори искрено и смело за трудностите — и красотата — на това да си несемейна жена в патриархална среда и писателка на вододела между две култури, мексиканската и американската. Тя казва: „Според мен писателите винаги са раздвоени между това да живеят, от една страна, и да се наблюдават как живеят, от друга“.

Родена през 1954 година в Чикаго, тя е единствена дъщеря в семейство с шестима братя и наблюдава отблизо как те възмъжават и колко болка има в това да не се вписваш в отредената ти от обществото роля по полова принадлежност. Макар и израсла сред много хора, в шумна къща, Сиснерос получава щедро любов и от двамата си родители, които й предоставят нейно си пространство. „Аз съм рожба на пламенна жена, достатъчно смела, за да възпита дъщеря си в разрез с традициите“, споделя тя.