Според Смайли литературната личност винаги е по-зряла, по-лустросана и обиграна, с други задължения и отговорности. Тя се е изградила под влиянието на три неща: литературата, живота и езика, и затова не е изцяло във властта на автора.
Ако Смайли е права, а според мен тя е права, тогава пропастта между литературната личност и мен като жив човек никога не е била по-голяма. Сега между двата бряга е зейнал огромен следродилен каньон.
5. Милейди дрънка небивалици — сумти Мама Сутляш. — Чувстваш се така, защото не си насочила всичките си сили към майчинството, нищо повече. Сега е време, когато трябва да загърбиш всичко останало, всички свързани с творчеството и литературата тъпотии, и да бъдеш майка на пълен работен ден. Само тогава ще се измъкнеш от депресията.
Може би е права. Докато съм с дъщеря си, се чувствам добре, въодушевена и благословена. Дали да не се затворя за външния свят и от тук нататък да бъда само майка? Може би съм изпаднала в депресия, защото още не съм осъществила докрай това решение.
Но има нещо, което не мога да обясня на Мама Сутляш, нещо, за което знам, че тя няма да разбере никога: в общество, където майчинството се разглежда като най-доброто, което може да се случи на една жена, при възпитание, втълпило ни, че не бива да се примиряваме с нищо друго освен с отличните постижения, как да се сравнявам с другите майки? И когато се поставям до тях, как да не им завиждам за успехите и как да не се срамувам от недостатъците си? Не се гордея, че си го мисля, но дълбоко в себе си се чувствам именно така. Съмнявам се не в любовта към своето дете. Любовта си е тук — чиста и нежна, обгърнала душата ми с перлено сияние. Съмнявам се в дарбата си да бъда майка.
6. Постарай се да го възприемаш като изпитание — съветва Дамата Дервиш. — Бог обича от време на време да ни подлага на изпитания. Понякога го прави чрез провалите и уязвимостта, друг път чрез успеха и властта и повярвай, ние не знаем кое е по-лошо. Но помни едно: там, където има трудности, следва лекота.
Може би е права. Трябва да помня, че това е временен етап и от него вероятно ще се роди нещо добро, въпреки че сега не го разбирам. По-късно, когато се обърна назад, ще съдя за нещата в различна, по-ярка светлина.
Има обаче подробности, които не мога да разкрия пред Дамата Дервиш. Знам, че има хиляди хора, които опитват как ли не да имат деца, подлагат се на най-различно лечение, правят огромни жертви и страдат неописуемо и поотделно, и като двойка, а пак не постигат целта си. Знам колко признателна трябва да бъда и съм, но съм толкова притеснена, че не съм достатъчно щастлива, достатъчно признателна и достатъчно добра, че вече не съм в състояние дори да разговарям с Бога.
Единственото, което знам, е, че след времето на олигархията и краткия военен режим е дошъл краят и на монархията. Сега в Моите земи има само анархия.
Когато бях малка, някъде на шест-седем години, отидох за няколко седмици на гости у баба — майката на баща ми — в Измир. Целта беше да се срещам с баща ми и да прекарвам известно време с него, накрая обаче виждах повече баба, отколкото татко. Тя беше строга жена с големи очила, които увеличаваха очите й, и говореше с къси, отсечени изречения, обикновено свеждащи се до: „Направи това! Недей да правиш онова!“. Често разказваше за адския огън, който описваше с ярки страшни подробности. За нея Аллах беше немигащо всевиждащо Небесно око, записващо и най-малките ми прегрешения, дори онези, които само ми минаваха през ума.
Върнах се от къщата й с ярките образи на разгорели се огньове и кипнали казани и с представата, че бог е суров отец, който гледа свъсен собственото си творение. Не знам дали това изживяване е повлияло някак на избора, който съм правила по-късно, но веднага щом станах достатъчно голяма, за да разбера какво означава думата агностик — някъде на седемнайсет години — реших, че ще бъда именно такава. Атеизмът никога не ми е бил близък, защото според мен е прекалено нагъл и отхвърля неприкрито бога, затова пък агностицизмът ми се е струвал подходящ за хора, които постоянно си задават въпроси за различни неща, включително за религията. За атеиста вярата не е от особено значение. А за агностика е. Атеистът е сигурен в убежденията си и неговите изречения завършват с точка. В края на съжденията си агностикът слага само запетая, за да ги продължи… Няма да престане да размишлява, да се пита, да се съмнява. Точно заради това е агностик.
Читать дальше