Елиф Шафак - Черно мляко

Записах да следвам „Международни отношения“. По онова време бях бунтарски настроена млада жена, на която й харесваше да се загръща с по няколко определения наведнъж като с шалове: бях левичарка, феминистка, нихилистка, защитничка на околната среда, анархо-пацифистка… Макар и да гледах сериозно на въпросите на вярата, не проявявах интерес към една или друга религия и не схващах разликата между „религиозност“ и „духовност“. Но като малка бях прекарала няколко години с баба си по майчина линия и имах чувството, че вселената не се свежда само до онова, което мога да възприема с петте си ограничени сетива. Истината обаче е, че не съм се стремила да разбера света. Стремях се да го променя .

После, един прекрасен ден в живота ми се появи Дамата Дервиш. Представи се като духовната ми страна и ми обясни, че Творецът е не средоточие на „страха“, а Извор на Безгранична Любов. Обзе ме някакво изумление. В началото самото й присъствие в живота ми бе по-интригуващо от всичко, което тя казваше. Обграждаше я аура от светлина и спокойствие като лунната светлина, озарила морето с малки вълнички по него. Подтикната от нея, започнах да чета за суфизма. Първата книга ме тласна към втора. Колкото повече четях, толкова повече отучавах. Защото суфизмът ти действа точно така, кара те да „изтриеш“ онова, което знаеш и в което си толкова убеден. После започваш да мислиш наново. Този път не с ума, а със сърцето си.

Сред всички поети и философи, привърженици на суфизма, които прочетох през онези години, най-силно ме развълнуваха двама: Руми и легендарният му духовен спътник Шамс Тебризки. Живели в Анадола през XIII век, във време на дълбоко вкоренен фанатизъм и сблъсъци, те отстояват всеобщата духовност и разтварят вратите за хора с всякакво потекло. Говорят за любовта като за същност на живота, а общо приложимата им философия свързва през векове, култури и градове всички хора. Докато четях отново и отново „Духовни стихове“, думите на Руми започнаха да свалят полека, един по един шаловете, с които се бях загърнала, сякаш се нуждаех от идваща отвън топлина. Проумях, че каквато и да реша да бъде: левичарка, феминистка или нещо друго, всъщност се нуждая най-силно от тясна връзка със светлината вътре в мен. От светлината на Истината, която съществува вътре във всеки от нас.

Така се зароди интересът ми към суфизма и духовността. През годините той ту се засилваше, ту се притъпяваше. Понякога беше по-ярък и видим, друг път отстъпваше на заден план, слаб и мъждив като останките от свещ, която още гори, но на никой етап от живота ми този интерес не е изчезвал.

В такъв случай защо сега, след като съм погълнала толкова много книги за духовността и религиозната философия, след като съм общувала толкова дълго с Дамата Дервиш, отново се чувствам като онова свенливо момиченце в Измир? Напоследък не съм в състояние да вдигна очи към небето от страх, че бог може би ме гледа свъсен. Дали депресията всъщност не е това — болезненото чувство, че връзката ти с бога е прекъсната и ти си оставен да се носиш сам-самичък из течното черно пространство — като космонавт, откъснат от космическия си кораб и от всичко, свързвало го със Земята?

Събуждам се една сутрин през ноември и усещам в стаята странно присъствие. Бебето е на два месеца и вече спи по-добре. През пердетата се просмуква слаба светлина, някъде в далечината се чува шепот и из въздуха се носи мирис, подобен на парфюм. Разтрепервам се, сякаш са ме тикнали в роман на Мураками, където всичко е сюрреалистично.

В ъгъла се е спотаило нещо — не е човек, не е и звяр, не прилича на нищо, което съм виждала някога. Тъмносиво е като буреносен облак, високо като кула, неуловимо като блуждаещ огън. Черната му дълга коса е завързана отзад на опашка, макар че един от кичурите е боядисан бял и е паднал на лицето. Върху ухото на съществото проблясва диамант колкото лешник. Лицето му е дребно, козята брадичка — малка, но пламналите очи зад очилата с метални рамки изглеждат огромни. То се протяга така, че главата му опира в тавана, а след миг се ширва от единия, та чак до другия край на стаята. Носи се из въздуха като плътен пушек от пура. Държи в ръката си красив бастун, а на главата е с копринен цилиндър.

Тутакси го познавам: един от джиновете, за които баба ми по майчина линия ме е предупреждавала, когато бях малка. Нямам представа каква е сексуалната им ориентация, но този тук ми прилича на гей.