Елиф Шафак - Черно мляко

— Колкото до теб, със съжаление трябва да отбележа, че не отговаряш на никое от тези условия. Сериозно ти говоря, скъпа, като кон с капаци си. Никога не пишеш открито за тялото. И то се знае, именно аз поемам удара. Целият ми живот е цензуриран.

Май е права. Но има нещо, което пропуска. Не само аз, не само ние, жените писателки, избягваме като самозащита да описваме в книгите си сексуалността. Същото важи и за жените учени, жените репортерки, жените политици и жените, навлезли в света на бизнеса. Всички ние сме малко безполови, лишени от женственост. Не можем да се движим самоуверено с телата си в общество, настроено срещу жените. Контролираме телата си, за да бъдем „мозък“ в общественото пространство.

Спомням си Халиде Едип Адивар, туркиня феминистка, политическа активистка и белетристка, дивата на турската литература от османско време. Макар и самата Адивар да вярва пламенно в равенството между половете и да се бори за по-добър живот за жените, в романите си тя често повтаря дихотомията „добра жена — лоша жена“ и лишава от сексуалност първата. Героините й са умни, волеви и толкова скромни, че не се събличат дори пред съпрузите си. Главната героиня в романа й „Палячото и неговите дъщери“ влиза в дрешника, за да си облече нощницата, и чак тогава отива в леглото, където я чака съпругът й.

В традиционното мюсюлманско общество, където Рабия служи за образец на жена, жените могат да се срещат с телата си само вътре в дрешника или зад затворени врати. Същият подтик е отразен и в разказвачеството ни. По-често, отколкото ни се иска да признаем, ние, жените писателки, особено онези от нас, които са расли далеч от влиянието на Запада, се притесняваме да пишем за секса.

Възможно ли е изобщо да бъда като Незабравка Бовари? Мога ли да нося като нея крещящо червило, тесни поли и дълбоки деколтета? Мога ли да отмятам коса като в реклама за шампоан? Вероятно не. Ако направя и две крачки с такива токове, единият ще се заклещи между плочките и ще се счупи. Няма да се справя.

— Опитвала ли си някога, скъпа, да си секси? — пита тя, сякаш прочела мислите ми.

Сега, като се замисля, само ме предизвиква с такъв въпрос.

Същата вечер моля Еюп да ме чака за вечеря в изискан рибен ресторант край Босфора. Никога не съм ходила в ресторанта, но един приятел ми го препоръча горещо и заяви, че бил „изтънчен като Кейт Мос“.

Еюп отива там в седем вечерта и започва да ме чака. Всъщност и аз съм в ресторанта, но с тази малка подробност, че се крия в тоалетната и се опитвам да събера смелост, за да изляза.

Как се е стигнало дотам, че да се крия в тоалетната ли? Същия следобед отидох на фризьор — да ми боядисат косата, да ми направят маникюр и да ми изскубят веждите. Първите десет минути беше забавно, после обаче ми стана толкова скучно, че ми идеше да избягам, както бях с кърпата на главата и с ръце, топнати в сапунена вода. В салона няма почти нищо за четене, само списания за прически със стотици снимки, но с някакви си двайсетина думи.

Все пак издържах. И ето ме с красива прическа, с лице, блеснало от пластовете грим, и макар да не се престраших да облека червената рокля, която носи Незабравка Бовари, успях да се напъхам в тясна дълга рокля — черна, разбира се — с боа от пера.

След трийсет и пет минути се появявам от тоалетната не защото съм готова, а защото вътре влизат и излизат все повече жени и всички спират и ме оглеждат с любопитство, което не си правят труда да крият. Затова напускам убежището си и като внимавам да не си настъпя подгъва на роклята и да не си счупя десетсантиметровите токчета, моля сервитьора да ме отведе на масата, където Еюп чака търпеливо — вече е изял три кифлички и половината масло.

Ние със сервитьора прекосяваме ресторанта под изпитателните погледи на посетителите от единия до другия край: той крачи уверено, а аз куцукам след него не в крачка, и двамата обаче сме с неестествено сериозни лица.

Еюп вдига очи и вижда, че се задавам. Зяпва ме и разтваря леко уста, сякаш току-що е присъствал на магия.

— Предупреждавам те, точно сега самочувствието ми клони към нулата, затова те моля да не казваш нищо лошо — заявявам веднага след като сядам.

— Не съм смятал да казвам нищо — едва успява да не се усмихне той.

Изпитвам потребност да обясня още малко.

— Опитвам се да разреша вътрешните си противоречия. Трябва да заровя томахавката и да подпиша мирен договор с тялото си.

Той прехапва долна устна, но въпреки всичко се оказва, че смехът е по-силен от него.